Новото утро настъпи сред кафеникав сумрак и сърцата, ободрени за малко от завръщането на Фарамир, отново се свиха. Крилатите Сенки не се мярнаха този ден, но от време на време високо над града се раздаваше далечен крясък и който го чуеше, за миг застиваше от ужас, а по-боязливите избухваха в ридания.
Фарамир отново заминаваше на път. „Не му дават да си почине — мърмореха някои. — Владетелят е прекалено строг към сина си и го кара да поеме двойни задължения — за себе си и за онзи, що няма да се върне.“ Хората непрестанно се взираха на север с един въпрос: „Къде са Роханските конници?“
Фарамир наистина не заминаваше по свое желание. Но Владетелят на града имаше пълна власт в Съвета и този ден не бе настроен да отстъпва пред другите. Съветът бе свикан рано сутринта. Военачалниците решиха, че поради заплахата от Юга силите им не са достатъчни за изпреварващ удар, освен ако не пристигнат Роханските конници. А дотогава щяха да разположат бойци по стените и да чакат.
— И все пак — каза Денетор — не бива току-така да изоставяме външните укрепления, изградени с тъй тежък труд. Врагът трябва скъпо да плати преминаването на Реката. Ако иска да щурмува Града, не може да пресече нито северно от Каир Андрос, заради блатата, нито на юг, към Лебенин, където реката е толкова широка, че ще му трябва цял флот. Тежестта ще падне върху Осгилиат, както и миналия път, когато Боромир го отблъсна.
— Онова беше само проба на силите — каза Фарамир. — Днес можем да заставим Врага да плати десетократно загубите ни при охраната на Реката и пак да загубим в крайна сметка. Той с лека ръка може да си позволи да пожертва армия, а за нас всеки отряд е безценен. А ако пресече с цялата си сила, отстъплението на предните ни части ще бъде рисковано.
— Ами Каир Андрос? — запита Принцът. — И него трябва да удържим, ако защитаваме Осгилиат. Да не забравяме заплахата отляво. Рохиримите могат да дойдат, могат и да не дойдат. Но Фарамир ни разказа за огромните войски, прииждащи към Черната порта. Не една армия може да излезе оттам и да удари на разни места.
— Войната налага рискове — каза Денетор. — На Каир Андрос има гарнизон и повече хора не мога да отделя. Но не ще отстъпя без бой Реката и Пеленор… додето ми остава поне един храбър командир, готов да изпълни волята на своя господар.
Всички замълчаха, но накрая Фарамир изрече:
— Не ще се противя на волята ти, господарю. Щом те лишиха от Боромир, аз ще отида да сторя каквото мога вместо него… ако заповядаш.
— Заповядвам — отвърна Денетор.
— Тогава сбогом! Но не мисли зле за мен, ще се върна!
— Зависи как — каза Денетор.
Преди Фарамир да препусне на изток, Гандалф се обърна към него.
— Не бързай да жертваш живота си от обида — каза той. — Тук ще си нужен не само за войната. Твоят баща те обича, Фарамир, и ще си го спомни преди края. Сбогом!
И тъй, Фарамир отново потегли заедно с отряд от доброволци и бойци, които можеха да бъдат отделени от охраната. Хората от стените се взираха към разрушения град и се питаха какво ли става там, защото не забелязваха нищо. А други все тъй гледаха на север и мислено брояха левгите по пътя на Теоден през Рохан. „Ще дойде ли? Ще си спомни ли за древния съюз?“ — мълвяха те.
— Да, ще дойде — каза Гандалф, — дори и да закъснее. Помислете малко! В най-добрия случай Червената стрела е стигнала при него преди два дни, а дълги мили ни делят от Едорас.
Новите вести пристигнаха едва през нощта. Морен конник долетя от бродовете със съобщение, че от Минас Моргул е потеглила армия и вече наближава Осгилиат; към нея се присъединили полкове от Юга — жестоки и едри Харадрими.
— Узнахме още — добави пратеникът, — че отново ги води Черния капитан и страхът от него се носи далеч напред по Реката.
С тия зловещи слова приключи третият ден от пристигането на Пипин в Минас Тирит. Малцина заспаха — вече почти никой не се надяваше Фарамир да удържи бродовете за дълго.
На следващия ден мракът престана да приижда, беше се сгъстил докрай, ала тегнеше още по-мъчително върху сърцата на хората и ги изпълваше с непоносим ужас. Скоро пристигнаха нови зли вести. Врагът бе успял да прекоси Андуин. Фарамир се оттегляше към стената на Пеленор, събирайки бойците от Крайпътните укрепления, ала силите на противника бяха десетократно по-многобройни.