Ето, че Градът беше обсаден, обгърнат във вражески пръстен. Далечните стени бяха съборени и Пеленор се намираше в ръцете на Врага. Бегълци по северния път донесоха последните вести отвън преди затварянето на Портата. Това бяха остатъците от стражата на склона, където пътят от Анориен и Рохан се спускаше в низините. Водеше ги Инголд, същият, който бе посрещнал Гандалф и Пипин преди по-малко от пет дни, когато слънцето още изгряваше и утрото носеше надежда.
— Няма вести от Рохиримите — каза той. — Рохан няма да дойде. А и да дойде, ще бъде безполезно. Казват, че новата армия, за която чухме, ги е изпреварила през Реката по Каир Андрос. Силни са — оркски Батальон на Окото и безбройни отряди от хора, каквито не сме виждали досега. Ниски, набити и безмилостни, брадати като джуджета и въоръжени с огромни секири. Изглежда, че идват от някоя дива страна на необятния Изток. Превзеха северния път и мнозина нахлуха в Анориен. Рохиримите не могат да дойдат.
Портата бе затворена. Цяла нощ стражата по стените чуваше възгласите на враговете, които се тълпяха навън, опожаряваха поля и градини и съсичаха когото заварят, бил той жив или мъртъв. В мрака не можеше да се разбере каква сила вече е прекосила Реката, но когато утрото или по-скоро бледата му сянка се прокрадна над равнината, видяха, че дори и очите на нощния страх не са били достатъчно големи. Полята бяха почернели от маршируващи отряди и докъдето стигаше погледът в сумрака, около обсадения град никнеха като отровни гъби лагери от черни или тъмночервени шатри.
Забързани като мравки, орките дълбаеха и дълбаеха в няколко реда огромен пръстен от дълбоки траншеи точно на един изстрел с лък от стените; а щом привършваха, всяка траншея се изпълваше с огън, макар че никой не можеше да види как го запалват и поддържат — с хитрини или с магии. Работата продължи през целия ден, а хората от Минас Тирит гледаха, безсилни да попречат. Виждаха как след довършването на всяка траншея се задават огромни каруци; нови вражески отряди бързо разполагаха зад огненото прикритие мощни каменохвъргачки. Катапултите на градските стени не бяха толкова силни, че да им попречат.
Отначало хората се надсмиваха и не се плашеха от машинариите. Изградена преди силата и изкуството на Нуменор да изчезнат в изгнание, главната стена беше невероятно висока и дебела; откъм изток беше черна, твърда и гладка като кулата Ортанк, неподвластна на стомана и огън. Само някой спазъм, разцепил земната твърд под основите й, би могъл да я разруши.
— Не — казваха те, — дори и Безименния да дойде, не ще влезе, докато сме живи.
Ала други отвръщаха:
— Докато сме живи? Колко ни остава? Той има оръжие, което е повалило безброй крепости, откакто свят светува. Гладът. Пътищата са отрязани. Рохан няма да дойде.
Но машините не прахосваха снаряди срещу непробиваемата стена. Не разбойник, не оркски главатар водеше щурма срещу главния враг на Мордорския Властелин. Насочваше ги могъщ и лукав ум. Щом огромните катапулти заеха позициите, сред крясъци и скърцане на въжета и лебедки започнаха да изстрелват снарядите си изумително високо, тъй че минаваха право над бойниците и падаха с тътен в първия кръг на Града; по някаква тайна магия много от тях избухваха в пламъци, щом рухнеха долу.
Не след дълго зад стената бушуваше пожар и всички свободни мъже се мъчеха да потушат пламъците, избухнали на безброй места. Сетне сред най-тежката бомбардировка се изсипа нова градушка — не тъй опустошителна, но далеч по-страшна. По улици и пътища зад Портата затътнаха дребни кръгли снаряди, които не пламваха. Но когато хукнаха да разберат какво е това, хората закрещяха и заридаха. Врагът мяташе в Града главите на всички загинали в боевете край Осгилиат, пред стените и в полята. Гледката бе страховита; макар много от тях да бяха неузнаваемо смазани или жестоко накълцани, чертите на други още се познаваха и личеше, че са загинали в мъки; на всяко чело бе жигосан скверният знак на Окото без клепачи. Ала и тъй — обезобразени в позора често се случваше някой да познае свой другар, който гордо е крачил под знамената, копал е из нивите или в почивния ден е потеглял към хълмовете от зелените си поля.