В безсилен гняв мъжете размахваха юмруци към гъмжащите пред Портата безмилостни врагове. Те не обръщаха внимание на клетвите, пък и не разбираха западните езици — помежду си кряскаха дрезгаво като зверове и лешояди. Но скоро в Минас Тирит само малцина запазиха дързостта си да се изправят срещу пълчищата на Мордор. Властелинът на Черната кула имаше и друго оръжие, по-бързо от глада — ужас и отчаяние.
Назгулите се завърнаха и както растеше и се ширеше силата на техния Мрачен владетел, тъй и гласовете им се изпълваха със зла прокоба, отразили единствено неговата воля и лукавство. Кръжаха безспирно над града като грабливи птици, очакващи да се наситят с плътта на обречените. Летяха невидими, недосегаеми за стрела, но вездесъщи, и мъртвешките им гласове процепваха въздуха. Всеки нов крясък ставаше все по-непоносим. Накрая дори и най-храбрите се просваха по очи, когато невидимата заплаха прелиташе над тях, или пък застиваха неподвижно и изпускаха оръжието от безжизнените си ръце, а в умовете им нахлуваше мрак и вече не мислеха за война — искаха само да се скрият, да пропълзят и да умрат.
През целия черен ден Фарамир се мяташе на ложето в Бялата кула, потънал в кошмарите на неизцелима треска; умира, каза някой и скоро, всички заповтаряха тая дума по стени и улици. А баща му седеше край него безмълвно и само гледаше, без да се сеща за отбраната.
Дори в ноктите на Урук-хай Пипин не бе преживявал тъй мрачни часове. Дългът му повеляваше да стои при Владетеля и той стоеше забравен край вратата на неосветената стая, като се мъчеше да овладее собствения си страх. Стори му се, че Денетор старее пред очите му, сякаш гордата воля се бе прекършила и непреклонният ум бе рухнал. Може би скръбта и угризенията го бяха сторили. На някогашното безчувствено лице Пипин зърна сълзи, по-страшни от гнева.
— Не плачи, господарю — промълви той. — Може и да оздравее. Посъветва ли се с Гандалф?
— Не ме залъгвай с магьосници! — каза Денетор. — Свърши надеждата на глупеца. Врагът го е открил и сега мощта му расте; проникнал е в мислите ни и всяко наше дело води към гибел. Без добра дума, без благословия пратих сина си към безсмислена заплаха и ето го, лежи с отрова в жилите. Не, не, както и да се обърне войната, моят път свършва, пресекна родът на Наместниците. А сега хора от простолюдието ще водят по тайни пътеки из хълмовете последните потомци на Кралете човешки, додето ги изловят един по един.
На вратата дотърчаха хора да повикат Владетеля на Града.
— Не, няма да сляза — отвърна той. — Трябва да остана при сина си. Може да ми продума преди края. Но няма да е дълго. Следвайте когото си искате, та дори и Сивия безумец, макар че надеждата му се оказа измамна. Аз оставам тук.
И тъй, Гандалф застана начело на сетната отбрана на Гондор. Където се появеше, сърцата отново туптяха бодро и крилатите сенки чезнеха от паметта. Той крачеше неуморно от Крепостта до Портата, от северния до южния край на стената; а до него вървеше Принцът на Дол Амрот в лъскавата си ризница. Той и неговите рицари още се държаха като владетели, запазили живата кръв на Нуменор. Видеха ли ги, хората шепнеха: „Вярно са казвали старите приказки; елфическа кръв тече в жилите на тоя народ, нали някога в земите им са живели пришълци от Нимродел.“ И после някой запяваше в здрача куплети от Баладата за Нимродел или други песни, останали в Андуинската долина от незапомнени години.
И все пак… когато се отдалечаваха, сенките отново обгръщаха хората и сърцата им изстиваха, а храбростта на Гондор се превръщаше в пепел. Вече никой не се бореше с бушуващите пламъци из първия кръг на Града и на много места гарнизонът по външната стена бе откъснат, без път за отстъпление. Само шепа храбреци оставаха на поста си; повечето бяха избягали зад втората порта.
Далече зад битката противникът набързо бе изградил мостове над Реката и през целия ден по тях прииждаха войски и каруци с бойно снаряжение. В полунощ най-сетне започна атаката. Авангардът мина по кривите пътеки, оставени между огнените ями. Тълпите се втурнаха напред, без да обръщат внимание на загубите, без да се разпръснат, щом попаднаха в обсега на стрелците от бойниците. Пък и малцина бяха останали, та пораженията не бяха големи, макар че огненото сияние разкриваше безброй цели за изкусни стрелци, с каквито се бе славил Гондор. Усещайки, че доблестта на Града вече е сломена, скритият Капитан хвърли напред цялата си мощ. Грамадните обсадни кули, построени в Осгилиат, бавно се затъркаляха през мрака.