В Бялата кула отново дотичаха вестоносци и бяха толкова развълнувани, че Пипин ги пусна. Денетор бавно извърна взор от лицето на Фарамир и ги огледа мълчаливо.
— Първият кръг на Града е в пламъци, господарю — казаха те. — Що ще заповядаш? Ти още си Владетел и Наместник. Не всички желаят да следват Митрандир. Хората бягат от стените и ги оставят без охрана.
— Защо? Защо бягат глупците? — запита Денетор. — По-добре да изгорят рано, отколкото късно, защото само огън ни чака. Вървете си в пламъка! А аз? Ще ида на кладата си. На кладата си! Не ще има гроб за Денетор и Фарамир. Никакъв гроб! Без вековен сън в балсамираната смърт. Ще изгорим като езическите крале в епохата, преди да дойдат кораби от Запада. Западът загива. Вървете да изгорите!
Без поздрав и поклон вестоносците изтичаха навън.
Денетор се изправи и отпусна трескавата ръка на Фарамир, която бе стискал.
— Той гори, вече гори — скръбно изрече старецът. — Рухва домът на разсъдъка му. — Бавно пристъпи към Пипин и сведе поглед към него. — Сбогом! Сбогом, Перегрин, син на Паладин. Кратка бе службата ти и вече отива към края си. Освобождавам те от малкото останали минути. Върви и умри както сметнеш за добре. И с когото сметнеш за добре, дори с онзи приятел, чието безумие ти довлече тая смърт. Повикай слугите ми, после си върви. Сбогом!
— Няма да се сбогувам, господарю — отвърна Пипин и коленичи. Внезапно отново се почувства хобит, стана и изгледа стареца в очите. — Ще те напусна, сър, защото наистина много искам да видя Гандалф. Но той не е безумец; лично аз не ще помисля за смърт, додето не го видя да се отчае от живота. Но докато си жив, не желая да ме освобождаваш от клетва и служба. А ако стигнат накрая до Крепостта, дано да съм тук, край теб, и да заслужа поне оръжието, което ми подари.
— Постъпи както желаеш, драги полуръсте — каза Денетор. — Но моят живот е сломен. Повикай слугите ми!
И той се обърна към Фарамир.
Пипин си отиде, повика слугите и те дойдоха — шестима силни и красиви мъже от свитата; ала и шестимата трепереха от този зов. Но Денетор спокойно им нареди да покрият с топли завивки леглото на Фарамир и да го изнесат. Те послушно вдигнаха ложето и го измъкнаха от стаята. Крачеха бавно, за да не безпокоят ранения, а Денетор ги следваше, подпрян на жезъла си; последен вървеше Пипин.
Като на погребение излязоха от Бялата кула в мрака, под надвисналия облак, озарен от мътночервени отблясъци. Бавно пресякоха широкия двор и по заповед на Денетор спряха край Сухото дърво.
Само далечната гълчава на боевете в Града нарушаваше безмълвието и всички чуваха как печално капе водата от мъртвите клони в тъмното езеро. Продължиха през портата на Крепостта и стражата ги изгледа с почуда и отчаяние. Завиха на запад и най-сетне стигнаха до една врата в задната стена на шестия пръстен. Наричаха я Фен Холен, защото беше вечно затворена, освен по време на погребение, и през нея можеха да минават само Владетелите на Града и хората с емблемата на гробниците, които се грижеха за домовете на мъртвите. Отвъд нея лъкатушен път слизаше с множество завои към теснината в сянката на Миндолуин, където се издигаха вечните покои на мъртвите крале и техните наместници.
Със страх в очите и фенер в ръцете привратникът излезе от малката къщурка край пътя. По заповед на Владетеля той отключи вратата и безшумно я тласна назад; взеха фенера му и минаха отвъд. Мрачен бе стръмният път сред древни стени и колонади, които се мержелееха в колебливите лъчи на фенера. Бавните им стъпки отекваха, а те продължаваха да слизат, докато накрая стъпиха на Безмълвната улица между бледи куполи, пусти палати и образи на отдавна изтлели мъже; влязоха в Дома на Наместниците и оставиха товара си.
Оглеждайки се тревожно, Пипин разбра, че се намира в просторна сводеста зала, сякаш окичена с огромните сенки, които слабият фенер хвърляше по забулените стени. Напред смътно се виждаха дълги редици от мраморни маси и на всяка маса лежеше заспала фигура със скръстени ръце, с глава върху каменна възглавница. Но най-близката беше широка и гола. По знак на Денетор положиха там Фарамир и баща му един до друг и ги покриха с общ саван, сетне сведоха глави като оплаквачи пред смъртното ложе.
— Тук ще чакаме — тихо изрече Денетор. — Но не викайте балсаматори. Донесете сухи съчки, струпайте ги отвсякъде и ги залейте с масло. Щом заповядам, хвърлете факел. Изпълнявайте и не ми говорете повече. Сбогом!