— Разрешете, господарю! — каза Пипин и побягна ужасен от мъртвия дом.
„Бедният Фарамир! — помисли си той. — Трябва да намеря Гандалф. Бедният Фарамир! Дума да не става, лекарство му трябва, а не сълзи. О, къде да намеря Гандалф? Сигурно в най-голямата блъсканица; и едва ли ще има време да се разправя със смъртници и безумци.“
На прага се обърна към един от слугите, които бе останал да пази.
— Господарят ви не е на себе си. Бавите се! Не палете огъня, докато е жив Фарамир! Не правете нищо, докато не дойде Гандалф!
— Кой е господар на Минас Тирит? — отвърна слугата. — Владетелят Денетор или Сивия странник?
— Сивия странник, или изобщо няма господар, чини ми се — каза Пипин и хукна с все сила нагоре по криволичещия път, мина край смаяния привратник, профуча през вратата и продължи напред, докато не стигна портата на Крепостта. Часовият му подвикна и той позна гласа на Берегонд.
— Накъде тичаш, драги Перегрин?
— Търся Митрандир — отвърна Пипин.
— Спешни са заръките на Владетеля и не бива да им преча — каза Берегонд, — но кажи ми набързо, ако можеш — какво става? Накъде се запъти господарят? Току-що застъпих на пост, но чух, че минал през Затворената врата и слугите носели Фарамир подир него.
— Да — кимна Пипин, — към Безмълвната улица.
Берегонд сведе глава, за да скрие сълзите си.
— Казваха, че умирал — въздъхна той, — и ето, че е мъртъв.
— Не — каза Пипин, — още не е. Мисля, че дори и сега можем да го спасим от смъртта. Но Владетелят рухна, преди да загине Градът му. — И той набързо разказа за странните думи и постъпки на Денетор. — Трябва незабавно да намеря Гандалф.
— Тогава трябва да слезеш към боя.
— Знам. Господарят ме освободи. Но, Берегонд, ако можеш, направи нещо, за да прекратиш ужаса.
— Владетелят не разрешава на бойците в сребристочерни одежди да напускат поста без негова заповед, каквото и да се случи.
— Щом е тъй, избирай между заповедите и живота на Фарамир — заяви Пипин. — Колкото до заповедите, мисля, че сега имаш работа с безумец, а не с владетел. Трябва да бягам. Ще се върна, ако мога.
Той затича надолу, все по-надолу към външния град. Бягащи от пожара хора се разминаваха с него, някои съзираха одеждите му, обръщаха се и крещяха, но той не ги забелязваше. Най-сетне мина през Втората порта, зад която огромни пламъци бушуваха между стените. Ала всичко изглеждаше удивително тихо. Не се чуваше нито шум, нито бойни крясъци, нито звън на оръжие. Внезапно се раздаде страхотен вик и мощен удар отекна с глух тътнеж. Като се бореше с изблика на ужас, който разтърсваше коленете му, Пипин зави зад ъгъла към широкия площад пред Градската порта. И замръзна на място. Бе намерил Гандалф; ала отстъпи назад и се сгуши в сянката.
От полунощ насам не спираше бесният щурм. Тътнеха тъпани. От север и от юг вражески отряди един подир друг атакуваха стените. Като оживели къщи в колебливото червено зарево се задаваха грамадни зверове, мумаци от Харад, повлекли през поля и огньове чудовищни кули и механизми. Ала техният Капитан не се вълнуваше особено какво правят или колцина ще загинат — целта им бе само да проверят силите на защитата и да отклонят настрани гондорските бойци. Срещу Портата щеше да хвърли най-тежкия си удар. Колкото и да бе яка, изградена от желязо и стомана, охранявана с кули и бастиони от крепък камък, тя си оставаше ключ, най-слабото място сред тия високи и непристъпни стени.
По-мощно затътнаха тъпаните. Лумнаха огньове. Огромни машини запълзяха през полето и сред тях висеше чудовищен таран като стофутово горско дърво, закачено на дебели вериги. Отдавна го бяха изковали в мрачните ковачници на Мордор и грозната му глава, изляна от черна стомана, бе оформена като дебнещ вълк; цялата бе изписана със заклинания за разруха. Наричаха го Гронд в памет на древния Чук на Подземния свят. Огромни зверове го влачеха, тълпи от орки търчаха наоколо, а отзад крачеха планински тролове, готови да го люшнат.
Но пред портата съпротивата още бе ожесточена и рицарите на Дол Амрот продължаваха да се отбраняват заедно с най-храбрите от гарнизона. Стрели и копия се сипеха като град; обсадни кули рухваха или внезапно лумваха като факли. От двете страни на Портата земята бе обсипана с развалини и трупове; ала нови и нови врагове прииждаха като безумни.
Гронд пълзеше напред. Огънят не прихващаше опорите му; тук-там някой от огромните зверове побесняваше и хукваше да тъпче безбройната охрана от орки, ала те само отхвърляха телата от пътя и други заемаха празните места.