— Уви, словата му са проницателни — каза Теоден. — А и съгледвачите ни известяват, че са преградили пътя с вълчи ями. Не можем да ги отблъснем с ненадейна атака.
— И все пак бързината е жизненоважна — каза Еомер. — Мундбург е в пламъци!
— Остави Ган-бури-Ган да свърши! — прекъсна го Дивия човек. — Много пътища знае той. Ще води вас по път, дето няма ями, не скита горгун, само Диви хора и зверове. Много пътища изградени кога народ от Каменни къщи бил силен. Те рязали хълмове, както ловец реже месо от плячка. Диви хора мислил, те яде камък на трапеза. Някога те ходил с големи каруци от Друадан чак до Римон. Вече не ходи. Път забравен, но Диви хора помни. По хълм и зад хълм крие той под трева и дървета там, отвъд Римон, надолу към Дин и накрай връща при път на Конни хора. Диви хора покаже на вас тоя път. Тогава вие убива горгуни и прогони лоша тъмнотия с лъскаво желязо, а Диви хора може връща да спи в диви гори.
Еомер и кралят заговориха помежду си на своя език. След малко Теоден се обърна към Дивия човек.
— Ще приемем предложението ти. Дори да ни чакат вражески пълчища, що от туй? Рухне ли Каменният град, за нас няма връщане. Спасим ли го, тогава орките сами ще попаднат в капан. Ако си ни верен, Ган-бури-Ган, ще те надарим богато и ще спечелиш вечната дружба на Пределите.
— Мъртви хора не става приятел на живи и дарове не дава — отвърна Дивия човек. — Но ако оживееш подир Мрака, тогава оставяй на мира Диви хора из горите и вече не гони тях като зверове. Ган-бури-Ган няма води в капан. Той сам тръгне с баща на Конни хора и ако води лошо, ти го убивай.
— Тъй да бъде! — каза Теоден.
— Колко време ще ни трябва, за да заобиколим врага и да се върнем на пътя? — запита Еомер. — Щом ще ни водиш, трябва да се движим със скоростта на пешеходец, а и предполагам, че пътят е тесен.
— Диви хора бързо ходи — каза Ган. — Ей там, в Камен проход — той махна с ръка на юг — път широк колкото четири коня, ама стеснява в начало и край. Див човек може стигне до Дин от зора до залез.
— Значи трябва да смятаме седем часа за челните отряди и десет за останалите — каза Еомер. — Непредвидени пречки могат да ни забавят и ако цялата армия се разтегли, дълго ще се бавим, докато я подредим отвъд хълмовете. Кое време е сега?
— Кой знае? — отвърна Теоден. — Наоколо е вечна нощ.
— Наоколо мрак, ама не вечна нощ — обади се Ган. — Кога Слънце идва, ние я усеща, макар и скрита. Тя вече изкачва по Източни планини.
— Тогава да тръгваме час по-скоро — каза Еомер. — Дори и тъй, едва ли ще успеем днес да помогнем на Гондор.
Без повече да се бави, Мери се изниза и зачака командата за поход. Оставаше последният преход преди битката. Не вярваше мнозина да оцелеят. Ала си спомняше за Пипин и пламъците в Минас Тирит и прогонваше ужаса от сърцето си.
Този ден всичка мина добре — не се мярна нито един от враговете, които ги дебнеха напред. Дивите хора ги бяха оградили с бдителни ловци, та нито орк, нито скитащ съгледвач да не узнае за движението из хълмовете. Колкото по-близо идваха до обсадения град, толкова повече помръкваше денят и Конниците отминаваха като дълги върволици от сенки на хора и коне. Начело на всеки отряд вървеше див горянин; старият Ган крачеше до краля. Бяха потеглили по-бавно, отколкото се надяваха, защото Конниците изгубиха време, докато се движеха пеша и водеха конете си, търсейки пътеки през гъсто обраслите хребети зад бивака и надолу, към потайния Каменен проход. Едва късно следобед челните отряди стигнаха до обширни сиви гъсталаци, които се простираха отвъд източния склон на Амон Дин и закриваха широк пролом сред хълмистата верига, водещ право на изток, от Нардол до Дин. В древни времена по пролома бе минавал коларски път към главното шосе през Анориен; но вече от дълги поколения дърветата го бяха покорили и пътят бе изчезнал, разбит и погребан под листата на безбройни години. Ала гъсталаците предлагаха на Конниците последната надежда за прикритие, преди да препуснат на бой; оттатък се простираше пътят и долината на Андуин, а на изток и на юг склоновете бяха скалисти и голи, сгърчените хълмове набираха сили и издигаха бастион над бастион към огромния масив на Миндолуин.
Челният отряд спря. Колоните си изнизваха от Камен проход, разпръскваха се и заемаха места за лагеруване под сивите дървета. Кралят свика командирите на съвет. Еомер прати съгледвачи да разузнаят пътя, но старият Ган поклати глава.