— Няма смисъл пращаш Конни хора — каза той. — Диви хора вече видели каквото може да се види в лош въздух. Те скоро идва и говори на мен тук.
Командирите се събраха: тогава от гъсталака предпазливо се измъкнаха нови тантурести пукели, толкова подобни на стария Ган, че Мери едва можеше да ги различи. Те заговориха със стария Ган на странния си гърлен език. След малко той се обърна към краля.
— Диви хора казва много неща. Първо, бъди бдителен! Още много хора лагерува отвъд Дин, на един час ходене нататък. — Той размаха ръка на запад към черния хълм. — Но никой не мярка оттук до нови стени на Каменен народ. Стени вече не стоят — горгун съборил тях със земна гръмотевица и тояги от черно желязо. Те непредпазливи и не оглежда наоколо. Мисли техни приятели пази всички пътища!
При тия думи старият Ган издаде чудноват бълбукащ звук, сякаш се смееше.
— Добри вести! — възкликна Еомер. — Дори сред тоя мрак отново просветна надежда. Хитрините на Врага често се обръщат против него. Проклетият мрак ни беше закрила. Ето че в трескавата си жажда да съсипят Гондор и да не оставят камък върху камък, орките сами предотвратиха онова, от което най-много се боях. Трудно бихме превзели външната стена. А сега ще можем да профучим през проломите… ако се доберем до тях.
— Още веднъж ти благодаря, Ган-бури-Ган, царю на горите — каза Теоден. — Дано съдбата те възнагради за вестите и доброто водачество!
— Убий горгун! Убий орки! Няма по-сладки думи за диви хора — отвърна Ган. — Прогонвай лош въздух и тъмнина с лъскаво желязо!
— Тъкмо затуй сме препуснали отдалеч — каза кралят — и ще се помъчим да го сторим. Но само утрешният ден ще покаже дали ще успеем.
Ган-бури-Ган приклекна и в прощален жест докосна земята с костеливото си чело. Сетне се изправи, сякаш готов да си тръгне. Но внезапно застина, вдигнал поглед нагоре като изненадан горски звяр, душещ непознат полъх. В очите му проблесна светлина.
— Вятърът се променя! — викна той и в следващия миг като по вълшебство изчезна в сумрака заедно със спътниците си и Роханските конници вече никога не ги видяха. Не след дълго далече на изток неясно затътнаха тъпани. Ала в цялата армия ни едно сърце не се сви от боязън, че Дивите хора могат да им изменят, макар да изглеждаха странни и грозни.
— Нататък нямаме нужда от водач — каза Елфошлем. — Мнозина конници от армията са яздили до Мундбург в мирните дни. Аз също. Като стигнем до пътя, той ще завие на юг и ще продължи седем левги, докато стигне стената около градските поля. Почти навсякъде го обграждат ливади. По тази отсечка Гондорските вестоносци винаги разчитат на най-голямата си скорост. Ще можем да яздим бързо и без много шум.
— Люта битка ни чака и ще се нуждаем от цялата си сила — каза Еомер. — Затуй предлагам да си починем сега и да потеглим през нощта, та да стигнем в полята утре, когато ще е най-светло, ако господарят не реши другояче.
Кралят се съгласи и командирите си тръгнаха. Но скоро Елфошлем се завърна.
— Съгледвачите известиха, че из равнината пред сивата гора не са открили нищо, господарю — каза той, — освен двама мъже — двама мъртви мъже и труповете на конете им.
— Е? — запита Еомер. — Какво от това?
— Ето какво, господарю, това били гондорски вестоносци, единият може да е бил Хиргон. Във всеки случай десницата му още стискала Червената стрела, но главата му била отсечена. И друго — по всички личи, че преди да загинат, са бягали на запад. Аз го разбирам така: на връщане са заварили врага отвъд външната стена или поне пред нея — а това е било преди две нощи, ако не са изменили на навика си да сменят конете на всеки пост. Не е имало начин да стигнат до Града и те са поели назад.
— Уви! — въздъхна Теоден. — Значи Денетор не е узнал за нашия поход и вече е изгубил надеждата да дойдем.
— Бедата не чака, но по-добре късно, отколкото никога — каза Еомер. — Дано днес старата поговорка се окаже по-вярна от когато и да било, откак е проговорил човешкият език.
Беше нощ. Роханската армия безшумно се движеше от двете срани на пътя. Дотук той се виеше в полите на Миндолуин, но сега рязко завиваше на юг. Почти право пред тях в далечината под черното небе тръпнеше алено зарево и склоновете на могъщите планини мрачно се извисяваха пред него. Наближаваха стените на Пеленор, ала денят още не бе настъпил.
Кралят яздеше в средата на челния отряд, обкръжен от свитата си. Следваше го еоредът на Елфошлем. Мери забеляза, че Храброшлем е напуснал мястото си и постепенно се промъква напред в мрака. Не след дълго вече яздеше непосредствено зад кралската стража. Изведнъж спряха. Мери чу отпред тихи гласове. Завръщаха се конни разузнавачи, които бяха избързали почти до стената. Сега идваха при краля.