— Към мен! Към мен! — викна Теоден. — Насам, Еорлинги! Не бойте се от мрака!
Ала обезумял от ужас, Снежногрив се изправи на задни крака, сякаш се бореше с въздуха, и със страшен писък се стовари на хълбок. Беше го пронизало черно копие. Кралят падна под него.
Огромната сянка се спусна като връхлитащ облак. И всички съзряха, че това е крилата твар — може би птица, ала невиждана по размери, при това гола, без пух или пера, а мощните криле приличаха на кожеста мрежа между костеливите пръсти; от нея се носеше непоносима смрад. Навярно бе създание на древния свят, чийто род доживяваше сетните си дни из забравени хладни планини под Луната и в гнусно гнездо бе излюпил това последно изчадие на злото. А Мрачният владетел го бе взел й отхранил със скверни отрови, докато израсне неимоверно над всички крилати създания; а сетне го бе пратил да носи слугата му. Надолу, надолу се спусна то, сгъна мрежести криле, нададе грак и кацна върху трупа на Снежногрив, забило нокти в него и проточило дълга гола шия.
Върху му седеше огромна и заплашителна фигура в черна мантия. Стоманена корона носеше, ала между нея и одеждите не се виждаше нищо освен смъртоносния блясък на очите — това бе Повелителят на Назгулите. Преди да се разсее мракът, той бе повикал крилатата твар и бе излетял, а сега се завръщаше да донесе гибел, да превърне надеждата в отчаяние и победата в смърт. В ръката си стискаше грамаден черен боздуган.
Но Теоден не бе, изоставен от всички. Рицарите от свитата му лежаха посечени наоколо или пък безумието, овладяло конете им, бе ги отнесло надалеч. Ала един бе останал — младият Храброшлем, верен и безстрашен; той ридаеше, защото бе обичал като баща стария крал. А зад гърба му Мери бе минал невредим през цялата атака чак додето не долетя Сянката; после ужасеният Вихрогон ги бе хвърлил и сега диво препускаше из равнината. Заслепен и изнемощял от уплаха, Мери пълзеше на четири крака като замаяно животно.
— Кралски боецо! Кралски боецо! — крещеше сърцето му. — Трябва да останеш до него. Като баща ще ми бъдеш, нали тъй каза.
Но волята му не се подчиняваше и тялото му трепереше. Не смееше да отвори очи и да погледне нагоре.
Ненадейно сред чернилката, обвила съзнанието му, сякаш дочу гласа на Храброшлем, ала сега този глас звучеше странно, напомняше нечии познати слова.
— Махни се, скверен дуимерлайк, повелител на лешоядите! Остави мъртвия в покой!
Леден глас му отвърна:
— Не заставай между Назгула и плячката му! Инак не ще те убие, когато ти дойде редът. Ще те отнесе надалеч, в дома на страданията отвъд мрака, където мъчители ще разкъсат плътта ти, а изнуреното съзнание ще оставят голо пред Окото без клепачи.
Звънлив меч излетя от ножницата.
— Прави каквото щеш, но ако мога, ще ти попреча.
— Да ми попречиш? Безумецо! Не ще ме спре мъж простосмъртен!
И тогава Мери чу най-странния от всички звуци в този час. Храброшлем сякаш се разсмя и ясният му глас зазвънтя като стомана.
— Но аз не съм мъж простосмъртен! Жена стои пред теб. Еовин съм, щерка на Еомунд. Застанал си между мен и моя повелител и сродник. Махни се, ако не си безсмъртен! Все едно дали си жив, или пришълец от гроба, ще те посека, щом го докоснеш.
Крилатата твар изпищя срещу нея, ала Духът на призрака не отговори, а замълча, сякаш обзет от внезапно съмнение. Изумлението за миг прокуди страха на Мери. Той отвори очи и чернилката се разсея. Огромният звяр бе кацнал на няколко крачки от него и наоколо му тегнеше мрак, ала отгоре като сянка на отчаянието се извисяваше Повелителят на Назгулите. Малко наляво, с лице срещу тях, стоеше онази, която бе наричал Храброшлем. Но шлемът, потулил тайната, сега бе паднал и русата коса волно блестеше по раменете й като бледо злато. Морскосивите й очи бяха студени и зли, ала по бузите се стичаха сълзи. Стиснала меч в десницата, тя надигна щита срещу ужаса, излитащ от очите на врага.
Тя бе Еовин и в същото време Храброшлем. В спомените на Мери се мярна лицето, което бе зърнал, преди да напуснат Черноден — лице на човек, който вече няма надежда и дири смъртта. Жал и безкрайно изумление изпълниха сърцето му и внезапно се пробуди бавно пламващата храброст на неговия род. Той сви юмрук. Тя не биваше да загине — тъй красива, тъй отчаяна! Или поне нямаше да загине сама, без подкрепа.
Лицето на врага не гледаше към него, но той не смееше да помръдне от страх да не привлече мъртвешкия взор. Бавно, бавно запълзя настрани; но вторачен със съмнение и злоба в жената пред себе си, Черния капитан не го забелязваше, все едно, че бе червей в калта.