— Благодаря от все сърце — каза Фродо, — но щях да се радвам, ако ми бе казал ясно кои са Черните конници. Приема ли съвета ти, може да не видя скоро Гандалф, а би трябвало да знам каква опасност ме преследва.
— Не ти ли стига да знаеш, че са слуги на Врага? — отвърна Гилдор. — Бягай от тях! Не ги заговаряй! Те са смъртоносни. Не ме питай повече! Но сърцето ми вещае, че преди да дойде краят, ти, Фродо, сине Дрогов, ще знаеш за тия безмилостни създания повече отколкото Гилдор Инглорион. Да те закриля Елберет!
— Но откъде да намеря смелост? — запита Фродо. — Тя ми е най-нужна.
— Смелостта понякога се намира на невероятни места — каза Гилдор. — Надявай се! А сега спи! На сутринта нас няма да ни има, но ще разпратим вести из страната. Бродещите дружини ще знаят за вашето пътуване и надарените с добра сила ще бдят. Назовавам те Другар на елфите и нека звезди огреят края на пътя ти. Рядко сме се радвали толкова на чужденци и сладко е да чуеш думите на Древния език от устните на други странници в света.
Още преди Гилдор да бе довършил, Фродо усети как го наляга дрямка.
— Сега ще спя — каза той и елфът го отведе в беседката при Пипин.
Фродо се просна на постелята и мигом потъна в непробуден сън.
Глава 4
Пряк път към гъбите
На сутринта Фродо се събуди освежен. Лежеше в беседка от преплетените и склонени до земята вейки на високо дърво; постелята бе от папрат и трева — дълбока, мека и удивително благоуханна. Слънцето прозираше през потрепващите, все още зелени листа. Фродо скочи на крака и излезе навън.
Сам седеше на тревата в края на гората. Застанал до него, Пипин оглеждаше небето. От елфите нямаше и следа.
— Оставили са ни плодове, напитки и хляб — каза Пипин. — Ела да закусиш. Хлябът е вкусен почти като снощи. Мислех да го изям всичкия, но Сам настоя да ти оставя.
Фродо седна до Сам и почна да закусва.
— Какъв е планът за днес? — поинтересува се Пипин.
— Колкото може по-бързо да стигнем до Фукови оврази — отвърна Фродо и насочи вниманието си към храната.
— Мислиш ли, че ще видим някой от ония Конници? — бодро запита Пипин. Под утринното слънце не му се струваше особено тревожно да срещне дори цяла дружина Конници.
— Навярно да — неохотно каза Фродо. — Но се надявам да стигнем отвъд реката, без да ни видят.
— Узна ли от Гилдор нещо за тях?
— Не много — само намеци и загадки — уклончиво промърмори Фродо.
— Попита ли за ду̀шенето?
— Не говорихме за това — отвърна Фродо с пълна уста.
— Трябваше. Сигурен съм, че е много важно.
— Аз пък съм сигурен, че Гилдор би отказал да ми обясни — сопна се Фродо. — А сега ме остави за малко на мира! Не държа да отговарям на куп въпроси, докато ям. Искам да помисля.
— Божичко! — възкликна Пипин. — На закуска?
И той се отдалечи към ливадата.
Свежото утро — коварно свежо, помисли си Фродо — не бе прогонило страха от преследването; той размишляваше над думите на Гилдор. Отнякъде долетя весел глас. Пипин тичаше по зелената морава и пееше.
„Не, не мога! — каза си Фродо. — Едно е да взема младите си приятели на разходка из Графството, докато не изгладнеем и не се изморим, та да ни се усладят вечерята и леглото. Съвсем друго — да ги поведа в изгнание, където може да няма спасение от глада и умората. Да, съвсем друго е дори ако поискат да дойдат. Наследството е само мое. Мисля, че не трябва да взимам дори Сам.“
Той погледна към Сам Майтапер и откри, че градинарят го наблюдава.
— Е, Сам! — подхвърли Фродо. — Какво ще речеш? Напускам Графството колкото се може по-бързо… всъщност вече реших, ако няма пречки, да не се бавя нито ден в Щурчов дол.
— Много добре, сър.
— Още ли искаш да дойдеш с мен?