Внезапно огромният звяр плесна с грозните си криле и откъм тях долетя скверен вихър. Отново рипна във въздуха, сетне с крясък налетя над Еовин, удряйки с човка и нокти.
Тя не трепна — девойка от рода на Рохиримите, кралска рожба, стройна и яка като стоманен меч, прекрасна и страховита. Бързо замахна с изкусен и смъртоносен удар. Разсече проточената шия и главата отхвръкна като камък. Сетне отскочи назад, а чудовищната твар рухна поразена и необятните разперени криле се сбръчкаха на земята; и с гибелта й сянката изчезна. Светлина обля Еовин и косата й засия в изгрева.
От разрухата се възправи Черния конник, надвисна над нея висок и заплашителен. С ненавистен крясък, впиващ в ушите отровно жило, той стовари боздугана си. Щитът й се пръсна на парчета, ръката се пречупи; тя падна на колене. Той се приведе над нея като облак и очите му заблестяха; вдигна боздугана за смъртен удар.
Ала внезапно и той се стовари напред с вик на люта болка и отклоненият удар разтърси земята. Мечът на Мери го бе пронизал изотзад, като проряза черната мантия, мина под ризницата и разкъса сухожилието зад могъщото коляно.
— Еовин! Еовин! — изкрещя Мери.
С последни усилия тя мъчително се изправи на нозе и заби меча си между короната и мантията над склонените пред нея огромни плещи. Мечът се пръсна на искрящи отломки. Короната се търкулна със звън. Еовин рухна върху поваления враг. Но виж ти! Мантия и ризница бяха празни. Лежаха на земята безформени, разкъсани и смачкани; крясък се надигна из тръпнещия въздух и заглъхна по вятъра с пронизителен вой. Безплътният тънък глас замря, тишината го погълна и вече никога не отекна на този свят.
Мериадок хобитът стоеше сред труповете и мигаше като бухал на светло — сълзите го заслепяваха; като през мъгла виждаше прекрасната коса на проснатата неподвижно Еовин; гледаше лицето на краля, повален в славния си час. В агонията Снежногрив се бе търкулнал настрани, ала преди това бе донесъл гибелта на господаря си.
Мери се приведе и вдигна ръката му да я целуне. О, чудо! Теоден отвори ясните си очи и заговори спокойно, макар и с усилие:
— Сбогом, скъпи ми холбитла! — изрече той. — Тялото ми е смазано. Отивам при дедите си. Не ще се срамувам в славния им отряд. Аз посякох черната змия. Мрачно утро, радостен ден и златен залез!
Мери нямаше сили да отговори и отново зарида.
— Прости ми, господарю — промълви той най-сетне, — че наруших заповедта ти, а не можах да ти помогна с нищо, освен да плача на раздяла.
Старият крал се усмихна.
— Не скърби! Прощавам. Не се отблъсква благородно сърце. Сега бъди благословен и живей; а седнеш ли спокойно с лулата си, мисли за мен! Вече не ще изпълня обещанието си да седна с теб в Медуселд и да послушам премъдрите ти разкази за треви и билки. — Той затвори очи и Мери склони чело. След малко отново заговори: — Къде е Еомер? Взорът ми помръква, а искам да го видя, преди да си отида. След мен той трябва да стане крал. Бих искал да пратя вест и на Еовин. Тя… тя не искаше да я изоставям, а сега вече няма да я видя милата, по-мила от щерка.
— Господарю, господарю — избъбри Мери на пресекулки, — тя е…
Но в този миг отекна мощен рев и от всички страни засвириха рогове и тръби. Мери се озърна. Беше забравил войната и целия свят, струваше му се, че са минали часове, откакто кралят препусна към гибелта си, макар всъщност да бяха само минути. Но сега видя, че ги грози заплахата да попаднат насред многохилядното сражение, което скоро щеше да избухне.
Нови вражески сили бързаха нагоре по пътя откъм Реката; от подножието на стените се задаваха моргулските легиони; откъм южните поля идеше харадската пехота, предвождана от конници, а зад тях се извисяваха кули върху чудовищните гърбове на мумаците. Ала от севера белият шлем на Еомер водеше мощната колона на Рохиримите, които отново бе събрал под своя команда; а през Портата се задаваше цялата армия на Града, сребърният лебед на Дол Амрот се вееше над колесниците, подгонили врага.
За миг през ума на Мери прелетя мисъл: „Къде е Гандалф? Няма ли го? Не можеше ли да спаси краля и Еовин?“ Но в това време долетя Еомер, а подир него препускаха оцелелите рицари от свитата, които бяха овладели конете си. Смаяно изгледаха те проснатия леш на гнусния звяр, а конете им не посмяха да го доближат. Ала Еомер скочи от седлото и го обзеха скръб и отчаяние, когато безмълвно застана до краля.
Един от рицарите пое знамето от ръката на загиналия знаменосец Гутлаф и го издигна високо. Теоден бавно отвори очи. Като видя знамето, направи знак да го подадат на Еомер.