— Привет на теб, кралю на Пределите! — промълви той. — Препускай към победа! Предай на Еовин последно сбогом!
И той издъхна, без да знае, че Еовин лежи край нето. А бойците наоколо заридаха с викове: „Теоден крал! Теоден крал!“.
Но Еомер им каза:
Ала и той ридаеше, изричайки тия думи.
— Нека рицарите останат тук — заръча той — и с почести да отнесат тялото му от бойното поле, та да не го прегази битката! Да, отнесете и всички кралски бойци, паднали тук.
Той се загледа към мъртвите, като си припомняше имената им. И изведнъж разпозна сестра си Еовин, просната сред тях. За миг застина като човек, пронизан от стрела насред крясък; лицето му мъртвешки пребледня и хладен гняв задави гласа му. Обзе го безумие.
— Еовин, Еовин! — провикна се той най-после. — Еовин, как се озова тук? Лудост ли е това, безумие ли? Смърт, смърт, смърт! Смърт е дошла за всички ни!
И без да мисли, без да чака идването на бойците от Града, той препусна стремглаво към челните редици на многохилядната армия, изсвири с рог и гръмогласно заповяда да атакуват. Над полята зазвъня зовът на ясния му глас:
— Смърт! Препускайте, препускайте към гибелта и края на света!
С тия думи армията пое напред. Но Рохиримите вече не пееха. Смърт! — крещяха те в един гръмовен и страховит глас и набирайки скорост като мощен прилив, битката профуча край падналия крал и отмина с рев на юг.
А Мериадок хобитът все тъй стоеше, мигаше през сълзи и никой не го заговори, всъщност не го и забелязваха. Той избърса сълзите, наведе се да вдигне подарения от Еовин зелен щит и го метна на гръб. После се озърна за изтървания меч; откакто нанесе удара си, десницата му бе изтръпнала и сега владееше само лявата си ръка. Чудо! Оръжието му се търкаляше наблизо, ала острието димеше като сух клон сред жарава: пред очите му стоманата се сгърчи, смали се и изгоря.
Тъй изчезна мечът от Могилните ридове, изкован в Задмория. Но с каква радост биха узнали съдбата му ония, що дълго го бяха ковали в Северното кралство през древната епоха, когато Дунеданците бяха млади и техен пръв враг бе Ангмарското кралство с неговия властелин-магьосник. Дори и в по-мощни ръце никое друго острие не би нанесло на подобен враг тъй люта рана, разсичайки неживата му плът и унищожавайки заклинанията, що свързваха невидимите сухожилия в една обща воля.
Неколцина мъже вдигнаха краля и от плащове и пречупени копия направиха носилка за сетния му път към Града; други внимателно поеха Еовин и я понесоха подир него. Но засега не можеха да отнесат бойците от кралската свита — седмина рицари бяха загинали тук начело с командира си Деорвине. Положиха ги настрани от враговете и гнусния звяр, после забиха наоколо копия. А когато всичко свърши, завърнаха се и изгориха на клада трупа на чудовището; ала за Снежногрив издълбаха гроб и положиха отгоре камък с изсечен надпис на езиците на Гондор и Пределите:
Никога не повехна тревата над гроба на Снежногрив, но там, където изгориха звяра, земята завинаги остана безплодна и черна.
Без повече да се интересува от сражението, Мери бавно и скръбно закрачи след погребалното шествие. Мъчеха го умора и болка, крайниците му трепереха като в треска. Откъм Морето долетя порой, сякаш целият свят ридаеше за Теоден и Еовин, гасейки със сиви сълзи пожарищата из Града. Скоро през мъглата се показа гондорска колесница. Имрахил, Принц на Дол Амрот, наближи и дръпна юздите пред тях.
— Какъв товар носите, рохански мъже? — провикна се той.
— Теоден крал — отвърнаха те. — Мъртъв е. Но Еомер крал препуска в боя — ще го познаете по развяната грива на шлема.
Тогава принцът слезе от коня и коленичи пред смъртното ложе да почете краля и великата му храброст; сълзи се стичаха по лицето му. Когато се изправи, погледна Еовин и изумен изрече:
— Не е ли жена това? Нима жените на Рохиримите ни се притичат на помощ в битката?
— Не! Една е само — отвърнаха околните. — Лейди Еовин, сестра на Еомер; до този час не знаехме, че е препускала с войската, и безмерно скърбим.
Виждайки колко е красива, макар лицето й да бе бледо и хладно, принцът стисна ръката й и се приведе да я погледне отблизо.