— Мъже рохански! — възкликна той. — Няма ли изцелители сред вас? Тя е ранена, смъртно може би, ала ми се струва, че още диша.
Той приближи излъскания си налакътник към хладните устни и — гледай ти! — металът се замъгли едва забележимо.
— Не губете нито миг — каза той и прати бърз конник към Града да дири помощ. Поклони се пред падналите, сбогува се с тях и препусна към битката.
Яростни сражения забушуваха из Пеленорските поля и оръжеен звън се издигна на възбог, смесен с виковете на хора и конско цвилене. Рогове свиреха, деряха се тръби, ревяха подкарани към боя мумаци. По южните стени на Града гондорската пехота връхлетя срещу моргулските легиони, които още удържаха позициите си. А на изток в помощ на Еомер препуснаха конници — Хурин Високи, Пазител на ключовете и Владетел на Лосарнах, Хирлуин от Зелените хълмове и Принц Имрахил Прекрасни със своите рицари.
Пристигнаха тъкмо навреме; съдбата се бе обърнала против Еомер, а яростта предателски го бе заслепила. Мощният гняв на атаката му бе разбил напълно челните вражески отряди и множество Конници се бяха вклинили в редиците на Южняците, посичайки кавалерия и пехота. Ала където дойдеха мумаците, конете не смееха да продължат и бягаха настрани; огромните чудовища оставаха извън боя и стърчаха като отбранителни кули, а Харадримите се струпваха около тях. И ако в началото на набега Рохиримите бяха тройно по-малко от Харадримите, скоро положението им стана още по-лошо; откъм Осгилиат в полята нахлуваха нови сили. Там се бяха събрали и чакаха сигнала на Капитана си да плячкосат Града и да изтребят всичко живо в Гондор. Сега Капитанът бе загинал, ала заместникът му Готмог ги хвърли в боя; безброй бяха те — диваци от изтока с тежки секири и варяги от Ханд, Южняци в алени одежди и черни мъже от Далечен Харад, същински троли с бели очи и червени езици. Някои се втурнаха подир Рохиримите, други поеха на запад да задържат войската на Гондор и да й попречат да се съедини с Рохан.
Беше средата на утрото, мощен вятър бе подгонил пороя на север и огряваше слънце, а съдбата тъкмо се обръщаше против надеждата на Гондор, когато горе из Града проехтя нов вик. През избистрения въздух съгледвачите по стените виждаха отдалеч нова страховита гледка и последната надежда ги напускаше.
След завоя край Харлонд много левги от течението на Андуин се виждаха от Града и зорките наблюдатели можеха да забележат всеки приближаващ кораб. Гледайки натам, те крещяха от отчаяние; бяха съзрели цял флот, понесен от вятъра по искрящите вълни — дромунди и тежки кораби с множество гребла и издути черни платна.
— Корсарите от Умбар! — викаха хората. — Корсарите от Умбар! Гледайте! Корсарите от Умбар идат! Значи са превзели Белфалас и Етир, свършено е с Лебенин. Това е сетният удар на съдбата!
И като нямаше кой да ги командва в Града, някои без заповед изтичаха да ударят камбаните за тревога; други засвириха с тръби за отстъпление. „Назад към стените! — викаха те. — Назад към стените! Върнете се в Града, преди да са ви обкръжили!“ Ала вятърът, който гонеше корабите напред, отнасяше крясъците им.
Рохиримите нямаха нужда да ги подсещат за опасността. Сами отлично виждаха черните платна. Еомер вече беше само на една миля от Харлонд и несметни вражески пълчища се тълпяха между него и пристанището, а новият неприятел се задаваше да го откъсне от Принца. Той погледна към Реката, надеждата в сърцето му погасна и от устните му излетя проклятие срещу вятъра, който бе благославял досега. А армиите на Мордор се въодушевиха и изпълнени с нова ярост и жажда за смърт, налетяха, крещейки на щурм.
Непреклонен бе сега Еомер и умът му отново се проясни. Той нареди роговете да свирят и събра под знамето си всички, които можеха да се доберат дотам; решил бе да изгради стена от щитове и да се бие до смърт сред Пеленорските поля, както се пее в песните, та дори и да не остане жив човек в Запада, който да си спомни за последния крал на Пределите. Препусна към едно зелено хълмче, заби там знамето си и Белият кон се развя по вятъра.
Тия стихове изрече той, ала в гърдите му напираше смях. Отново го бе обзело опиянението на битката; още не бе ранен, беше млад, беше крал — владетел на свиреп народ. Със смеха на отчаянието погледна пак към черните кораби и предизвикателно вдигна меча си.