Тогава го обзе изумление и велика радост; той подхвърли меча си в слънчевите лъчи, улови го и запя. Очите на всички последваха погледа му — и чудо! — над челния кораб се извиси знаме и вятърът го развя, когато носът зави към Харлонд. На него бе разцъфтяло Бялото дърво, символ на Гондор; ала отгоре блестяха Седемте звезди и високата корона, емблемата на Елендил, която от безброй години не бе носил ни един владетел. Звездите пламнаха под слънчевите лъчи — със скъпоценни камъни ги бе извезала Арвен, щерка на Елронд; в утрото засия короната, покрита със злато и митрил.
Тъй се завърна Арагорн, син на Араторн, Елесар, наследник на Исилдур, от Пътя на Мъртвите и морският вятър го понесе към Гондорското кралство; веселието на Рохиримите избухна сред порой от смях и блясъка на мечове, а радостта и изумлението на Града се изля в песента на фанфари и бурния звън на камбани. А мордорските пълчища се стъписаха и решиха, че някаква мощна магия е напълнила с неприятели собствените им кораби; черен страх ги обзе, като разбраха, че приливът на съдбата се е обърнал против тях и участта им се задава.
На изток препуснаха рицарите от Дол Амрот, подгонили пред себе си врага — тролове, варяги и орки, що мразят дневните лъчи. На юг се втурна Еомер, неприятелят бягаше пред лика му и попадаше между чука и наковалнята. Защото бойците от корабите вече скачаха по кейовете на Харлонд и вихрено политаха на север. Задаваха се Леголас и Гимли със секирата, и Халбарад със знамето, и Еладан и Елрохир със звезди на челата, и тежкоръките Дунеданци, Скиталците от Севера, повели храбри мъже от Лебенин, Ламедон и южните провинции. А най-отпред се носеше Арагорн с Пламъка на Запада, Андурил, грейнал като буен пламък, наново изкован и смъртоносен както в древността, когато го наричаха Нарсил; и на челото му блестеше Звездата на Лендил.
И тъй се срещнаха накрая сред битката Еомер и Арагорн, подпряха се на мечовете, спогледаха се и ги изпълни радост.
— Ето че пак се срещаме, макар да ни деляха всички пълчища на Мордор — каза Арагорн. — Не ти ли го предрекох в Рогоскал?
— Тъй рече — отвърна Еомер, — ала надеждата често ни мами, пък и не знаех тогава, че си бил ясновидец. Но двойно благословена е нечаканата помощ и светът не е виждал по-радостна дружеска среща.
Двамата стиснаха ръце.
— И по-навременна среща не е имало — добави Еомер. — В последния миг пристигна, приятелю. Тежки загуби ни сполетяха и много скръб.
— Да мъстим тогава, а сетне ще говорим! — каза Арагорн и рамо до рамо двамата препуснаха към битката.
Още дълго и тежко се сражаваха; Южняците бяха храбри, непреклонни и свирепи в отчаянието; пришълците от Изтока, силни и закалени в боеве, не молеха за милост. И тъй, ту тук, ту там край пепелища на чифлици и хамбари, по хълмчета и могили, под стени и сред нивя, те се събираха и прегрупираха и продължаваха да се сражават, додето не отмина денят.
После Слънцето залезе зад Миндолуин и изпълни с пожарища цялото небе, обля с кървави багри хълмове и планини; огньове запламтяха из Реката и тревата на Пеленор се разстла червена пред настъпващата нощ. И в този час привърши великата битка сред Гондорските поля; нито един жив враг не бе останал в пределите на външната стена. Всички бяха посечени освен ония, които бяха избягали да умрат в потайни кътчета или да се удавят в червената пяна на Реката. Малцина се добраха на изток до Моргул или Мордор; а до страната на Харадримите достигна само далечна вест — мълва за страховития гняв на Гондор.
Арагорн, Еомер и Имрахил яздеха назад към Градската порта; толкова бяха изтощени, че не сещаха ни радост, ни скръб. Съдбата, бойното изкуство и силата на оръжията им ги бяха запазили невредими, всъщност малцина врагове дръзваха да им се изпречат или да погледнат лицата им в часа на гнева. Ала мнозина други бяха ранени, осакатени или убити на бойното поле. Секирите посякоха Форлонг, докато се сражаваше сам и без кон; Дуилин Мортондски и брат му бяха стъпкани, когато нападнаха мумаците, водейки стрелците си да обсипят отблизо със стрели очите на чудовищата. Нямаше да се завърне ни Хирлуин Прекрасни към Пинат Гелин, ни Гримболд към Здрачнолъг, ни крепкоръкият Скиталец Халбарад към Северните земи. Мнозина бяха паднали в боя, прославени и безименни, командири и войници; велика бе тая битка и никоя легенда не е успяла да я обхване докрай. Много подир нея един рохански стихоплетец разказваше в своята песен за Могилите на Мундбург: