Властелинът на пръстените

Дочухме в хълмовете рог да пее и мечове блестяха в кралство южно. Към Каменния град жребци летяха сред утро вихрено. Войната пламна. Там падна Теоден, синът Тенгелов, и в златен дом и степ не се завърна далеч на север в родните Предели водачът наш. И там Гутлаф и Хардинг, Гримболд могъщ, Дунхере, Деорвине, Херфара, Херубранд и Хорн, и Фастред загинаха във бран сред край далечен — в Могилите Мундбургски пръст ги крие край техните съюзници гондорски. Ни Хирлуин Прекрасни към крайморски дюни, ни стар Форлонг към китните долини сред родния Арнах ще се завърне с победа; ни стрелците му високи Делфин и Дуилин към планините, где на Мортонд тъмнеят езерата. Прекрасна смърт сред утро и сред залез ги покоси. И нека да почиват в тревата на Гондор покрай Реката. Като сълза е днес, и среброструйна, а бе тогава в кървави талази; сред залеза пламтяха планините; червена бе в Рамас Ехор росата.

Глава 7 Кладата на Денетор

Когато черната сянка отстъпи от Портата, Гандалф остана неподвижен. Но Пипин се изправи на нозе, сякаш от плещите му бе паднал огромен товар; постоя заслушан в роговете и му се струваше, че песента им ще пръсне сърцето му от радост. И до края на живота си не можеше да чуе далечната песен на рог, без да се просълзи. Ала внезапно се сети за своя дълг и изтича напред. В този миг Гандалф се размърда, промълви нещо на Сенкогрив и се приготви да препусне през Портата.

— Гандалф, Гандалф! — викна Пипин и Сенкогрив спря.

— Какво правиш тук? — запита Гандалф. — Нали градските закони забраняват на ония, що носят сребристочерните одежди, да напускат крепостта без разрешение на господаря си?

— Имам разрешение — каза Пипин. — Той ме изпъди. Но се боя. Горе може да стане нещо страшно. Мисля, че Владетелят е обезумял. Страхувам се, че може да посегне на живота си и да убие Фарамир. Не можеш ли да сториш нещо?

Гандалф погледна през зейналата Порта — откъм полята вече долиташе грохотът на боя. Стисна юмрук.

— Трябва да вървя — каза той. — Черният конник е сред полето и тепърва се готви да ни тласне към гибел. Нямам време.

— Ами Фарамир? — възкликна Пипин. — Не е мъртъв, а те ще го изгорят жив, ако някой не ги спре.

— Да го изгорят жив? — повтори Гандалф. — Каква е тая история? Говори бързо!

— Денетор отиде в Гробниците — отвърна Пипин. — Взе Фарамир и каза, че всички ще изгорим, затуй да не чакат, а да приготвят клада и да го изгорят заедно с Фарамир. Прати хора да донесат дърва и масло. Казах на Берегонд, но се боя, че не ще посмее да напусне поста си — той е на стража. Пък и що би могъл да стори? — Продължавайки да разказва, Пипин се пресегна и докосна с треперещи ръце коляното на Гандалф. — Не можеш ли да спасиш Фарамир?

— Може и да мога — каза Гандалф, — ала ако го сторя, боя се, че други ще загинат. Е, ще трябва да дойда, щом няма кой да помогне. Ала скръб и беди ще ни донесе това. Врагът има сила да ни удари даже в сърцето на нашата крепост — туй е дело на неговата воля.

И щом взе решение, той не се бави дълго; грабна Пипин, настани го пред себе си и заповяда на Сенкогрив да се обърне. Изтрополиха нагоре по стръмните улици на Минас Тирит, а зад тях се надигаше грохотът на войната. Навсякъде хората се отърсваха от отчаяние и ужас, грабваха оръжията и си подвикваха: „Рохан дойде!“ Командири крещяха, отрядите се сбираха; мнозина вече слизаха към Портата.

Принц Имрахил ги срещна с вик:

— Накъде сега, Митрандир? Рохиримите се бият в полята на Гондор! Трябва да сберем цялата сила, с която разполагаме.

— Всеки боец ще е от нужен по-нужен — отвърна Гандалф. — Бързайте всички. Аз ще дойда, когато успея. Но сега имам неотложна задача при Владетеля Денетор. Поеми командата в негово отсъствие!

Продължиха напред, и докато се изкачваха и наближаваха Крепостта, усетиха по лицата си полъха на вятъра и зърнаха далечните утринни проблясъци на зората да се разгарят по южния небосклон. Ала това не им носеше надежда — не знаеха каква ли беда ги чака и дали не са закъснели.

— Мракът отминава — каза Гандалф, — но още тегне над този Град.

Не завариха стража пред портата на Крепостта.