— Значи Берегонд е отишъл — обнадежди се Пипин.
Завиха и се втурнаха по пътя към Затворената врата. Сега тя беше широко отворена, а привратникът лежеше пред нея. Някой го бе съсякъл и бе взел ключовете му.
— Дело на Врага! — каза Гандалф. — Такива злодейства обича той: приятел да се бие срещу приятел; верността де се разкъсва в обърканите сърца. — Скочи от седлото и заръча на Сенкогрив да се върне в конюшнята, сетне продължи: — Отдавна трябваше двамата с теб, приятелю мой, да препуснем към полята, ала други неща ме удържат. Ще се върна колкото мога по-скоро.
Минаха през Вратата и се спуснаха по стръмния лъкатушен път. Зората се разгаряше и наоколо като сиви призраци бавно отминаваха високи колони и каменни статуи.
Внезапно сред тишината отдолу долетяха крясъци и звън на мечове — звуци, каквито не се бяха чували из тия свещени места, откак бе построен Градът. Най-после стигнаха до Рат Динен и забързаха към дома на Наместниците, който се мержелееше в сумрака с огромния си купол.
— Спрете! Спрете! — извика Гандалф, като се хвърли към каменната стълба пред вратата. — Спрете това безумие!
Там бяха слугите на Денетор с мечове и факли в ръце; ала на най-горното стъпало пред входа стоеше самотен Берегонд в сребристочерните одежди на Стражата; той удържаше вратата против тях. Двамина вече бяха паднали под ударите на меча му, осквернявайки свещените плочи с кръвта си; останалите с проклятия го наричаха разбойник и предател на своя господар.
Докато тичаха напред, Гандалф и Пипин чуха от мъртвия дом гласът на Денетор да крещи:
— Бързайте, бързайте! Правете каквото заръчах! Убийте тоя изменник! Или аз да го сторя?
С лявата си ръка Берегонд удържаше вратата затворена. Изведнъж тя се открехна и пред него висок и злокобен се изправи Владетелят на Града; пламък бушуваше в очите му, а в ръката си стискаше гол меч.
Но Гандалф се хвърли по стъпалата, всички се проснаха пред него и закриха очи: той нахлуваше като ослепителен бял лъч в тъмнина и велик бе гневът му. Вдигна ръка и насред замаха мечът на Денетор излетя от десницата му и падна назад, в сянката на гробницата; като замаян Денетор отстъпи пред Гандалф.
— Що е туй, господарю? — запита вълшебникът. — Няма място за живия в домовете на мъртвите. И защо се сражават хората тук, в свещения кът, когато войната бушува пред Портата? Нима Врагът е стигнал и в Рат Динен?
— Откога си решил, че Владетелят на Гондор има да ти дава сметка за делата си? — отвърна Денетор. — Или вече не мога да заповядвам на собствените си слуги?
— Можеш — каза Гандалф. — Но други могат да оспорят волята ти, когато се превръща в безумие и зло. Къде е синът ти Фарамир?
— Той лежи вътре — каза Денетор. — Гори, вече гори. Огън са наклали в плътта му. Но скоро всички ще изгорят. Западът загива. Аз ще се възвися сред дима на огромна клада и всичко ще свърши. Пепел! Само пепел и дим ще отлетят по вятъра!
Гандалф видя, че го е обзело безумие, и като се боеше да не би вече да е сторил някакво злодеяние, закрачи напред, последван от Берегонд и Пипин, а Денетор заотстъпва, докато не се озова край масата. Там завариха Фарамир още да лежи на мраморната плоча в трескав унес. Наоколо бяха струпани камари дърва и всичко бе напоено с масло, дори дрехите и завивките на Фарамир; ала все още никой не бе доближил пламък към него. Тогава Гандалф разкри силата, която се спотайваше у него, както светлината му се криеше под сивия плащ. Той скочи над сноповете съчки, вдигна ранения като перце, рипна назад и го понесе към вратата. Но в това време Фарамир изстена и през сън повика баща си.
Денетор сякаш се пробуди от кошмара, пламъкът в очите му изгасна и той зарида с думите:
— Не ми отнемай сина! Той ме вика.
— Вика те — отвърна Гандалф, — но още не можеш да дойдеш при него. Трябва да подири изцеление на прага на смъртта, а може и да не го намери. На теб се пада да идеш в битката на своя Град, където дебне гибел. Сърцето ти го знаеше.
— Не ще се пробуди вече — каза Денетор. — Битката е напразна. Защо ни е да живеем? Защо да не умрем един до друг?
— Никой не ти е дал власт, Наместнико на Гондор, да определяш смъртния си час — отвърна Гандалф. — Тъй са постъпвали единствено езическите крале, обладани, от Мрачната сила — те се самоубивали в гордост и отчаяние и изтребвали своя род, за да облекчат смъртта си.
Той изнесе Фарамир от гробния дом и го отпусна върху смъртното ложе, на което го бяха донесли. Денетор ги последва и спря разтреперан, гледайки с копнеж лицето на сина си. И за миг, докато всички бяха безмълвни и неподвижни пред мъката на Владетеля, той се поколеба.