— Ела! — каза Гандалф. — Нужни сме. Все още можеш да сториш много.
Внезапно Денетор се изсмя. Отново се възправи снажен и горделив, бързо отстъпи към масата и вдигна от нея възглавницата, на която бе подпирал главата си. После се върна към вратата, дръпна калъфката — и виж ти! — в ръцете си държеше палантир. Надигна го и на ония, които го гледаха, им се стори, че в глобуса започва да се разгаря пламък, сякаш червен огън бе озарил сухото лице на Владетеля и то изглеждаше изсечено от твърд камък, изострено от черни сенки, благородно, гордо и страшно. Очите му блеснаха.
— Гордост и отчаяние — извика той. — Та нима си мислил за слепи очите на Бялата кула? О, не, видял съм повече, отколкото знаеш ти. Сив безумецо! Твоята надежда е просто невежество. Щом е тъй, върви и се мъчи да изцеляваш! Върви да се биеш! Суета. Можеш да ликуваш в сраженията за миг, за ден. Но няма победа против Силата, която сега се надига. Към Града е протегнала само първия пръст на ръката си. Целият Изток се раздвижва. Дори и сега вятърът на твоята надежда те мами и носи по Андуин флот с черни платна. Западът загива. Време е да се простят с живота всички, що не желаят да бъдат роби.
— Такива съвети наистина биха осигурили победата на Врага — каза Гандалф.
— Надявай се тогава — изсмя се Денетор. — Нима не те познавам. Митрандир? Надеждата ти е да царуваш вместо мен, да стоиш зад всеки трон — на север, запад, юг. Разчетох и ума, и хитрините ти. Нима не знам, че заповяда на тоя полуръст да мълчи? Че го доведе да шпионира в покоите ми? И все пак в разговора с него узнах имената и целите на всичките ти спътници. Тъй! С лявата ръка ще ме използваш за малко като щит против Мордор, а с дясната ще издигнеш онзи Скиталец от Север, за да ме измести. Но чуй що ще ти кажа, Гандалф Митрандир, няма да стана твое оръжие! Аз съм наместник от рода на Анарион. Не ще падна толкоз ниско да стана престарял дворцов управител на някакъв парвеню. Дори и да ми докажеш претенциите му, все едно — той е само наследник на Исилдур. Не ще се преклоня пред сетния потомък на парцалив род, отдавна изгубил величие и достойнство.
— А що би сторил — запита Гандалф, — ако волята ти бе свободна?
— Бих устроил всичко, както беше в дните на моя живот и в дните на прадедите ми — в мир да царувам над този Град, а подир себе си да оставя трона на син, който сам да си е господар, а не ученик на магьосници. Но щом съдбата ми отказва този дар, не ще имам нищо — нито живот в унижение, нито любов наполовина, нито стъпкана чест.
— Не ми се вярва Наместник, който вярно е изпълнявал службата си, да загуби любов и чест — каза Гандалф. — И поне не бива да лишаваш сина си от избор, докато смъртта още се колебае.
При тия думи очите на Денетор отново пламнаха, той пое Камъка под мишница, измъкна кинжал и закрачи към ложето. Но Берегонд се хвърли напред и застана пред Фарамир.
— Тъй! — викна Денетор. — Ти вече открадна наполовина любовта на сина ми. Сега открадваш и сърцата на рицарите ми, та най-сетне завинаги да ми ги отнемат. Но поне в едно не ще пречупиш волята ми — сам да сложа край на живота си. Елате насам! — подвикна той на слугите си. — Елате, ако не сте изменници!
Двамина от тях изтичаха по стъпалата към него. Той изтръгна факлата от ръцете на единия и се хвърли към гробницата. Преди Гандалф да му попречи, запокити пламъка сред съчките и огънят мигом се разгоря с пукот и рев.
Тогава Денетор скочи на масата и обгърнат от дим и пламък, вдигна жезъла на наместничеството, който лежеше в нозете му, и го пречупи на коляното си. Като захвърли парчетата в пожара, приведе се и легна на масата, стиснал палантира с две ръце на гърдите си. И сетне разказваха, че оттогава който и да погледнел в онзи Камък, ако нямал свръхмощна воля да го отклони към друга гледка, виждал само две старчески ръце, попарени от пламъци.
В скръб и ужас Гандалф извърна лице и затвори вратата. Постоя замислен на прага и всички наоколо чуваха алчния рев на огъня в гробницата. Сетне Денетор нададе страшен вик и повече не го чуха, ни видяха на този свят.
— Тъй ни напусна Денетор, син на Ектелион — каза Гандалф. После се обърна към Берегонд и слугите на Владетеля, които стояха втрещени. — Тъй отминават и дните на онзи Гондор, когото познавахте; те свършват — за добро или за зло. Зло бе извършено тук, ала отхвърлете сега всяка вражда помежду си — от Врага бе породена тя и нему служи. Бяхте оплетени в мрежа от противоположни задължения, която не вие сте изплели. Но помислете, слуги на Владетеля, заслепени в подчинението, че ако не бе измяната на Берегонд, Фарамир, Военачалник на Бялата кула, щеше да изгори заедно с баща си. Отнесете от това злочесто място падналите си другари. А ние ще отнесем Фарамир, Наместник на Гондор, там, където ще може да спи спокойно или да умре, ако тъй му е писано.