— Уви! Значи правилно съм се досетил — каза Гандалф. — Тъй е проникнала в Минас Тирит волята на Саурон; тъй бях задържан тук. И тук ще ми се наложи да остана, защото скоро ще имам и други грижи освен Фарамир. Сега трябва да сляза и да посрещна ония, що идват. Сред полята зърнах нещо, което дълбоко наскърби сърцето ми, а може да ни сполети и по-тежка мъка. Ела с мен, Пипин! А ти, Берегонд, се върни в Крепостта и кажи на командира на Стражата какво се случи. Боя се, че ще е негов дълг да те изключи от Стражата; но му кажи, че ако ме послуша, най-добре ще е да те прати в Домовете на изцелението като слуга и телохранител на твоя военачалник, та да те види край себе си, когато се събуди… ако изобщо се събуди. Защото ти го спаси от огъня. Върви сега! Аз скоро ще се върна.
С тия думи той се обърна и заедно с Пипин слезе към долните кръгове. И докато бързаха нататък, вятърът донесе порой, огньовете загаснаха и пред тях се издигна огромен облак дим.
Глава 8
Домовете на изцелението
Когато наближиха рухналата Порта на Минас Тирит, в очите на Мери плуваше мъгла от сълзи и умора. Той почти не обръщаше внимание на разрухата и труповете наоколо. Из въздуха се носеха пламъци, дим и смрад; много машини бяха изгорени или съборени в огнените ями, а с тях и мнозина от убитите. Тук-там се търкаляха туловищата на огромните южни чудовища — полуизгорени, смазани от запокитени камъни или простреляни в очите от храбрите мортондски стрелци. Поройният дъжд бе престанал за малко и горе проблясваше слънце, но целият първи кръг на града тънеше в пушеци от тлеещите пепелища.
Хората вече се трудеха да разчистят път сред разрухата; неколцина дотичаха с носилки през портата. Внимателно положиха Еовин върху меки възглавници, а кралското тяло покриха със златоткано платно, понесоха край него факли и избледнелите им от слънцето пламъци се развяха по вятъра.
Тъй се завърнаха Теоден и Еовин в Града на Гондор и който ги видеше, сваляше шапка и скланяше глава; минаха през пепелищата и дима на опожарения кръг и продължиха нагоре по каменните улици. За Мери това изкачване бе безкрайно, безсмислено пътуване сред омразен сън, продължаващо все напред и напред към някакъв неясен край, който съзнанието не можеше да възприеме.
Постепенно факлите пред него примигаха и изгаснаха, той продължи да крачи сред мрака и помисли: „Това е тунел към гробница; тук ще останем завинаги.“ Но изведнъж в съня му проникна жив глас.
— Я, Мери! Слава Богу, намерих те!
Надигна глава и мъглата пред очите му се поразреди. Пред него бе Пипин! Стояха един срещу друг на тясна уличка и наоколо нямаше никого. Той разтърка очи.
— Къде е кралят? Ами Еовин?
Сетне се олюля, седна на някакъв праг и отново заплака.
— Изкачиха се в Крепостта — каза Пипин. — Мисля, че си заспал в движение и си сбъркал пътя. Като открихме, че не си с тях, Гандалф ме прати да те търся. Горкият Мери! Колко се радвам да те видя! Но ти си изнемощял и няма да ти досаждам с приказки. Кажи ми само ранен ли си?
— Не — отвърна Мери. — Е, поне мисля, че не съм. Но не мога да раздвижа дясната си ръка, Пипин, откакто го пронизах. А мечът ми изгоря докрай, като парче дърво.
Лицето на Пипин стана тревожно.
— Виж какво, най-добре ще е час по-скоро да дойдеш с мен — каза той. — Жалко, че не мога да те нося. Вече не се държиш на краката си. Изобщо не е трябвало да те оставят да ходиш, но прости им. Толкова ужаси сполетяха Града, Мери, че е трудно да се забележи един нещастен хобит, идващ от боя.
— Невинаги е нещастие да не те забележат — каза Мери. — Току-що не ме забеляза и… не, не мога да говоря за това. Помогни ми, Пипин! Пак притъмнява и ръката ми е тъй студена…
— Облегни се на мен, мой човек! — каза Пипин. — Хайде! Крачка по крачка. Не е далече.
— Ще ме погребвате ли? — запита Мери.
— Как щяло! — възкликна Пипин, като се мъчеше да говори шеговито, макар сърцето му да се късаше от страх и жалост. — Не, отиваме в Домовете на изцелението.
Уличката минаваше между ред високи къщи и външната стена на четвъртия кръг. Напуснаха я и излязоха на главната улица, водеща нагоре към Крепостта. Крачеха стъпка по стъпка, а Мери се люшкаше и мърмореше като насън.
„Не мога да го замъкна дотам — помисли Пипин. — Няма ли кой да ми помогне? Не бива да го оставям тук.“