— Да.
— Ще бъде много опасно, Сам. Още отсега е опасно. Най-вероятно и двамата не ще се завърнем.
— Не ще и дума, сър, ако вие не се завърнете, значи и аз няма. „Не го напускай!“ — рекоха ми те. „Аз да го напусна! — викам. — Не съм си го и помислил. Отивам с него, та ако ще да се покатери на Луната; а опитат ли ония Черни конници да го спрат, ще си имат работа със Сам Майтапер.“ Тъй им рекох, пък те се разсмяха.
— Какво ми приказваш, кои са тия те?
— Елфите, сър. Снощи малко си побъбрихме и те като да знаеха, че си отивате, та нямаше смисъл да отричам. Чудесен народ са тия елфи, сър! Чудесен!
— Така е — каза Фродо. — Още ли ги харесваш, след като ги видя отблизо?
— Те, така да се каже, гледат малко отвисоко на това дали ги харесвам, или не — бавно отговори Сам. — Като че няма значение какво мисля за тях. Те са съвсем различни от онова, което очаквах — тъй стари и тъй млади, тъй весели и тъй печални.
Фродо го изгледа сепнато, очаквайки едва ли не да зърне някакъв външен признак на странната промяна в душата на градинаря. Не можеше да познае словата на Сам Майтапер, а бе мислил, че го познава добре. Но младият хобит, седнал насреща му, напълно приличаше на предишния Сам Майтапер, само лицето му бе необикновено замислено.
— Още ли ти се иска да напуснеш Графството, след като се сбъдна мечтата ти да ги видиш? — запита той.
— Да, сър. Не зная как да го кажа, но от снощи се чувствам друг. Някак си като че виждам напред. Знам, че поемаме много дълъг път из мрака, ала знам и това, че не мога да се върна назад. Сега не искам да видя елфите, нито драконите и планините… и аз не знам какво искам, но имам да сторя нещо, преди да дойде краят, и това нещо е пред нас, не в Графството. Трябва да издържа докрай, разбирате ли?
— Не съвсем. Но разбирам, че Гандалф ми е избрал добър спътник. Радвам се. Ще потеглим заедно.
Фродо мълчаливо довърши закуската си. После стана, огледа областта напред и повика Пипин.
— Готови ли сте за път? — попита той, когато Пипин дотърча. — Трябва да тръгваме веднага. Успахме се, а ни чакат още много мили.
— Искаш да кажеш, че ти се успа — отвърна Пипин. — Аз отдавна съм на крак. Чакахме само да приключиш със закуската и мисленето.
— Вече приключих и едното, и другото. Смятам колкото се може по-скоро да стигна до Сала при Фукови оврази. Няма да се връщам по снощния път — оттук ще пресека направо през полето.
— Значи ще трябва да хвърчиш — каза Пипин. — Из тая област не можеш да пресичаш пеш, откъдето ти хрумне.
— Във всеки случай можем да минем по-направо — отговори Фродо. — Салът е на изток от Горски дом, а черният път извива наляво — ей там, на север, се вижда завоят. Той заобикаля северния край на Мочурището и излиза на шосето към Моста малко над Стъблино. Но това са сума ти мили настрани. Ще си спестим една четвърт от пътя, ако тръгнем оттук направо към Сала.
— Преките пътища най-много бавят — възрази Пипин. — Теренът насам е пресечен, а в Мочурището има всякакви препятствия. Познавам ги тия места. Ако се боиш от Черните конници, не вярвам срещата с тях на пътя да е по-лоша отколкото в гората или сред полето.
— В горите и полята по-трудно ще ни намерят — отвърна Фродо. — А и ако чакат на пътя, има надежда да не ни търсят другаде.
— Добре! — каза Пипин. — Ще те последвам из тресавища и ями. Жалко! Разчитах преди залез-слънце да сме в „Златният костур“ в Стъблино. Най-добрата бира в цялата Източна околия или поне едно време беше най-добрата — отдавна не съм я опитвал.
— Туйто! — каза Фродо. — Преките пътища бавят, но кръчмите бавят още повече. Трябва на всяка цена да те удържим далеч от „Златният костур“. Искаме по светло да сме във Фукови оврази. Ти какво ще речеш, Сам?
— Ще дойда с вас, господин Фродо — отвърна Сам (въпреки неясните си опасения и искрената жал, че няма да опита най-добрата бира в Източната околия).
— Е, да тръгваме, щом ще трябва да се влачим през мочури и трънаци! — заяви Пипин.
Вече бе горещо почти както предния ден, но откъм запад се задаваха облаци. Навярно щеше да завали. Хобитите се изтътрузиха по стръмното тревисто надолнище и навлязоха сред гъстите дървета в подножието. Бяха избрали пътя си така, че да оставят Горски дом отляво и да прекосят горите, струпани покрай северните склонове на хълма, докато стигнат отвъдните низини. После можеха да се насочат към Сала направо през полето — съвсем открито, ако не се брояха редките канавки и плетища. По сметките на Фродо имаха да изминат осемнадесет мили по права линия.