Но Еомер възрази:
— Ти вече развя знамето на кралете и разкри емблемата на Елендиловия род. Ще търпиш ли някой да се опълчи против тях?
— Не — каза Арагорн. — Но смятам, че не е назрял моментът; а нямам желание да се боря с друг освен с Врага и слугите му.
А принц Имрахил добави:
— Мъдри са словата ти, господарю, ако приемеш в тия дела мнение от роднина на Владетеля Денетор. Той е властен и горделив, ала стар; непонятно се държи, откакто синът му бе поразен. И все пак аз не бих останал като просяк край вратата.
— Не като просяк — каза Арагорн. — Да речем, като командир на Скиталците, които не са привикнали с каменни къщи и градове.
И той нареди да свият знамето му, а Звездата на Северното кралство свали и повери на синовете на Елронд.
Сетне принц Имрахил и Еомер Рохански го напуснаха, минаха през Града сред хорската гълчава и се изкачиха към Крепостта; явиха се в Залата на Кулата да дирят Наместника. Но завариха трона му празен, а пред платформата лежеше за поклонение Теоден, крал на Пределите; обкръжаваха го дванадесет факли и дванадесет стражи — рицари от Гондор и Рохан. Над смъртното ложе висяха зелено-бели драперии, а кралят бе завит до брадата с широко златоткано платно, върху което бе сложен голият му меч; щитът бе край нозете му. Светлината на факлите блещукаше в белите му коси като слънчев лъч сред пръските на фонтан, но лицето му бе прекрасно и младо, само покоят по него бе недостъпен за младостта; той сякаш спеше.
Постояха мълчаливо край краля, сетне Имрахил запита:
— Къде е Наместникът? И къде е Митрандир?
А един от стражите отвърна:
— Наместникът на Гондор е в Домовете на изцелението.
На свой ред Еомер запита:
— Къде е лейди Еовин, сестра ми; не трябваше ли и тя да лежи до краля със същите почести? Къде са я сложили?
А Имрахил отговори:
— Но лейди Еовин бе още жива, когато я носеха насам. Не знаеше ли това?
Тъй внезапно нахлу в сърцето на Еомер нечаканата надежда, а заедно с нея болката на загриженост и тревога, че той не добави нищо, само се обърна и бързо напусна залата; Принцът го последва. Навън бе паднала вечерта и безброй звезди обсипваха небето. Насреща се задаваше Гандалф, придружен от човек със сив плащ; срещнаха се пред вратата на Домовете на изцелението. И двамата рицари поздравиха Гандалф, сетне запитаха:
— Търсим Наместника, а хората казват, че е в този Дом. Болест ли го е сполетяла? А лейди Еовин, къде е тя?
А Гандалф отговори:
— Тя лежи вътре и не е мъртва, макар да е на прага на смъртта. Но както навярно сте чули, Владетелят Фарамир бе ранен с коварно копие; сега той е Наместник, защото Денетор почина и пепелищата са му гробница.
Скръб и изумление ги изпълниха, като чуха думите му. Но Имрахил промълви:
— Значи победата ни е лишена от радост и с горчилка я заплащаме, щом в един и същи ден Гондор и Рохан губят владетелите си. Еомер властва над Рохиримите. Кой ще управлява Града междувременно? Дали да не пратим да повикат господаря Арагорн?
— Той е тук — изрече мъжът в плаща.
И като пристъпи в светлината на фенера край вратата, всички видяха, че това е Арагорн, наметнат над бронята със сивия плащ от Лориен и без никакъв друг знак освен зеления камък на Галадриел.
— Дойдох, защото тъй ме помоли Гандалф — каза той. — Но засега съм само командир на Дунеданците от Арнор; Владетелят на Дол Амрот ще управлява Града до събуждането на Фарамир. Но моят съвет е Гандалф да ни ръководи занапред в цялата борба срещу Врага.
Всички се съгласиха с това. Тогава Гандалф рече:
— Да не стоим край вратата, времето е напрегнато. Нека влезем! Единствено в идването на Арагорн е останала надеждица за ранените в Дома. Чуйте що рече Йорет, мъдрата гондорска старица: Ръцете на краля са ръце на целител и по туй ще се познае истинският крал.
Арагорн влезе пръв и другите го последваха. На прага стояха двама гвардейци в одеждите на Крепостта — единият висок, другият не по-едър от малко момче; щом ги зърна, той гръмко се провикна от изненада и радост:
— Бързоход! Великолепно! Знаеш ли, аз се досетих, че идваш с черните кораби. Но всички се разкрещяха „корсари“ и не искаха да ме послушат. Как го направи?
Арагорн се разсмя и стисна ръката на хобита.
— Добра среща наистина! Но сега не е време да ти разправям за пътешествията си.