А Имрахил каза на Еомер:
— Тъй ли се говори с крал? Но може би той ще приеме короната под някое ново име!
Арагорн го чу и се обърна.
— Прав си, на древния върховен език ме наричат Елесар, Елфически камък и Енвинятар, Обновител. — И той повдигна висящия на гърдите му зелен камък. — Но ако някога създам свой род, името му ще е Бързоход. На върховния език не ще звучи зле — Телконтар ще бъда, а подир мен и всички мои потомци.
След това те влязоха в Дома и докато вървяха към стаята, където се грижеха за болните, Гандалф разказа за подвига на Еовин и Мериадок.
— Дълго стоях край тях — каза той — и отначало те често говореха насън, преди да потънат в смъртоносния мрак. А и аз имам дарбата да виждам надалеч.
Най-напред Арагорн отиде при Фарамир, сетне при лейди Еовин и накрая при Мери. След като огледа лицата на болните и раните им, той въздъхва:
— Тук ще трябва да използвам цялата мощ и изкуство, с които съм надарен. Жалко, че Елронд не е тук — той е най-стар от нашия народ и има най-голяма сила.
А Еомер, виждайки, че скръбта и умората са го изтощили, запита:
— Не трябва ли първо да си починеш, или поне да похапнеш малко?
Но Арагорн отвърна:
— Не, времето на тия трима е към края си и най-вече времето на Фарамир. Трябва да пестим всеки миг.
После той повика Йорет и запита:
— Имате ли в този Дом запас от целебни билки?
— Да, господарю — отговори тя, — но ми се чини, че не ще стигнат за всички нуждаещи се. Ала изобщо не знам откъде да намерим още; всичко се обърка в тия страховити дни, навсякъде пожари и пепелища, момчетата не смогват да търчат насам-натам, а пътищата са затрупани. Вече не помним откога на пазара не е идвал билкар от Лосарнах! Но ваше величество сигурно ще разбере, че в тоя Дом правим каквото ни е по силите.
— Ще преценя, като видя — каза Арагорн. — Още едно нещо не достига сега — време за приказки. Имате ли ателас?
— Сигурна съм, че не съм чувала за подобна билка — отвърна тя, — поне под това име. Ще ида да питам старшия билкар; той знае всички стари названия.
— Наричат я кралски лист — добави Арагорн, — може да я знаеш под това име, с което я наричат селяните напоследък.
— О, това ли било! — възкликна Йорет. — Е, с това трябваше да почне ваше величество и веднага щях да ви кажа. Не, нямаме, сигурна съм. Ама и никога не съм чувала да има големи достойнства; даже като я срещахме из горите, често казвах на сестрите си: „Кралски лист! Чудно име, питам се защо ли го наричат тъй; аз да бях крал, щях да си имам в градината по-красиви цветя.“ А иначе приятно мирише, като го смачка човек, нали? Ако можем да наречем аромата „приятен“ — „здравословен“ може би е по-вярно.
— Здравословен е наистина — каза Арагорн. — А сега, госпожо, ако обичаш господаря Фарамир, бъди бърза като езика си и изтичай да ми намериш кралски лист, ако е останало поне едно стръкче в Града.
— А ако няма — добави Гандалф, — ще метна Йорет зад себе си на коня и ще препуснем към Лосарнах, та да ме отведе в гората, но без сестрите си. И Сенкогрив ще й покаже що се казва бързина.
Когато Йорет изтича навън, Арагорн заръча на другите жени да кипнат вода. Сетне стисна с едната си ръка десницата на Фарамир, а другата положи върху челото на ранения. По лицето на Фарамир се стичаше пот, но той нито помръдваше, нито даваше признаци на живот, само едва дишаше.
— Догаря! — обърна се Арагорн към Гандалф. — Но това не е от раната. Виж! Тя заздравява. Ако го бе поразило острие на Назгулите, както мислиш, щеше да умре тази нощ. Аз бих казал, че раната е нанесена от южняшко копие. Кой извади острието? Запазено ли е?
— Аз го извадих и спрях кръвта — каза Имрахил. — Но имахме и други грижи, затова не запазих копието. Доколкото си спомням, беше най-обикновено острие, каквито използват Южняците. Но бях уверен, че е долетяло отгоре, откъм Сенките, защото и треската, и болестта бяха непонятни; самата рана не е дълбока, нито пък е засегнала жизненоважен център. Как тогава ще обясниш всичко това?
— Умора, скръб за бащиното безумие, рана и отгоре на всичко — Черния дъх — каза Арагорн. — Той е мъж с непреклонна воля и е устоял на Сянката още преди да потегли на бой край външните стени. Мракът навярно бавно се е просмуквал в него, докато той се е сражавал да удържи крепостта. Ех, ако бяха дошъл по-рано!
В този момент влезе старшият билкар.