— Ваше величество е поръчало кралски лист, както го наричат селяците — каза той, — или ателас на благородния език, а за ония, които поназнайват валинорската реч…
— Знам я — прекъсна го Арагорн — и не ме интересува дали ще кажеш асеа, аранион или кралски лист, стига да имаш малко от него.
— Прощавайте, господарю! — отвърна човекът. — Виждам, че сте не само пълководец, но и мъдрец. Ала уви, сър! Не държим запас от тая билка в Домовете на изцелението, където се лекуват само тежки рани и болести. Не знаем да има някакви достойнства, освен може би дето освежава замърсения въздух или пропъжда мимолетната посърналост. Стига, разбира се, да не обръщате внимание на древните стихчета, които разни бабички като добрата ни Йорет повтарят и до днес, без да ги разбират.
Боя се, че това са само бабини деветини. Оставям на вас да прецените какъв е смисълът, ако изобщо го има. Но старите хора още използват настойка от билката против главоболие.
— Тогава, в името на краля, бягай да намериш някой не тъй учен, но по-мъдър човек, който да има от билката у дома си! — викна Гандалф.
Арагорн коленичи край Фарамир и положи ръка на челото му. Околните усетиха, че е започнала тежка борба. Лицето на Арагорн посивя от умора; от време на време той зовеше Фарамир по име, ала го изричаше все по-тихо, сякаш сам се отдалечаваше от тях и крачеше из някаква незнайна мрачна долина, дирейки изгубен другар.
Най-сетне Бергил дотича с шест листа, завити в парцалче.
— Кралски лист, сър — каза той, — но се боя, че не е пресен. Трябва да е откъснат поне преди две седмици. Ще свърши работа, нали, сър?
И като погледна Фарамир, момчето избухна в ридания.
Но Арагорн се усмихна.
— Ще свърши работа. Най-лошото отмина. Сядай и се успокой!
Като взе два листа, той дъхна върху тях, смачка ги и тутакси стаята се изпълни с жива свежест, сякаш самият въздух се пробуждаше и тръпнеше, искреше от радост. Сетне хвърли листата в донесените паници с вряла вода и в сърцата на околните мигом се възцари покой. За всеки от тях долетелият аромат бе сякаш спомен за росни утрини и чисти слънчеви лъчи сред някаква приказна страна, за която само мимолетно ни напомня прекрасният пролетен свят. Арагорн се изправи освежен и с усмивка в очите поднесе паницата пред лицето на спящия Фарамир.
— Ха сега де! Кой би повярвал? — подхвърли Йорет на жената до себе си. — Билката е по-добра, отколкото мислех. Напомня ми за розите на Имлот Мелуи от моето детство, а пък по-хубави нямаше и в кралския двор.
Внезапно Фарамир се размърда, отвори очи и погледна склонения над него Арагорн; позна го, обич просветна в очите му и той тихо изрече:
— Господарю, ти ме повика. Идвам. Какво повелява кралят?
— Престани да бродиш из сенките, събуди се! — каза Арагорн. — Уморен си. Почивай сега, храни се и бъди готов за новата ни среща.
— Ще я чакам, господарю — отвърна Фарамир. — Че кой би лежал, когато кралят се е завърнал?
— Щом е тъй, сбогом засега! — каза Арагорн. — Трябва да вървя, и други се нуждаят от мен.
Той напусна стаята заедно с Гандалф и Имрахил, но Берегонд и синът му останаха, без да крият радостта си. Пипин побърза да догони Гандалф, но докато затваряше вратата, чу възклицанието на Йорет:
— Крал! Чухте ли го? Какво разправях? Ръце на целител, тъй казвах.
И скоро от Дома плъзна мълвата, че кралят наистина се е завърнал и подир войната носи изцеление; новината обиколи целия Град.
А Арагорн застана пред Еовин и каза:
— Тежък удар и жестока рана. Счупената ръка е наместена изкусно и ще заздравее с времето, ако тя намери сили да се пребори със смъртта. Пострадала е ръката, що носи щита, но злото иде главно от другата, която е стискала меча. Макар да е здрава, в нея не се усеща живот. Уви! Сблъскала се е с враг, далеч по-могъщ от нея и телом, и духом. А който вдигне меч против подобен неприятел, трябва да е по-як от стомана, та да не загине още в мига на удара. Зла съдба я е изпречила на пътя му. Красива девойка е тя, най-прекрасната дама от кралския род. И все пак не знам как да я назова. Когато я видях за пръв път и усетих нейната горест, сякаш зърнах бяло цвете, изящно като лилия, да се възправя стройно и горделиво, ала усещах, че е твърдо като стомана, изкована от майстори елфи. Или може би слана бе превърнала соковете му в лед и то стърчеше горчиво в своята сладост, все още прекрасно за взора, ала попарено, готово да се прекърши и да загине. Болестта й започва далеч преди днешния ден, нали, Еомер?