— Загина — потвърди Еомер, — но ми заръча да предам сбогом на Еовин, по-скъпа от щерка. Сега лежи с чест в Гондорската Крепост.
— Скръбно е — промълви тя. — Ала е по-добро от всичко, на което смеех да се надявам в мрачните дни, когато изглеждаше, че Еорловият род е западнал по чест като проста овчарска колиба. А какво стана с кралския оръженосец, полуръста? Еомер, за храбростта му трябва да го направиш рицар на Ездитните предели!
— Наблизо е, лежи в същия Дом и сега отивам при него — обади се Гандалф. — Засега Еомер ще остане тук. Но не говорете още за война и враг, първо трябва да оздравееш. Огромна радост е да види човек една тъй храбра девойка отново да се събужда за здраве и надежда!
— За здраве? — повтори Еовин. — Може би. Поне докато мога да запълня празното седло на някой загинал Конник и докато ме чакат дела. Но за надежда? Не знам.
Гандалф и Пипин минаха в стаята на Мери и завариха край леглото Арагорн.
— Горкият Мери! — провикна се Пипин и се хвърли към леглото, защото му се стори, че приятелят му изглежда по-зле и лицето му е посивяло, сякаш обтегнато от тежестта на дългогодишна скръб; изведнъж го обхвана страх, че Мери ще умре.
— Не бой се — каза Арагорн. — Дойдох навреме и го повиках да се върне. Сега е морен и наскърбен, а и също като лейди Еовин е пострадал от дързостта си да удари оная злокобна твар. Но той има толкова силен и весел дух, че ще се справи с болестта. Скръбта не ще забрави; ала тя няма да помрачи сърцето му, а ще го научи на мъдрост.
После Арагорн положи ръка върху главата на Мери и като погали с длан кестенявите къдрици, докосна клепачите и го повика по име. Когато ароматът на ателас се разля из стаята като дъх на плодни градини и пирен под слънчеви лъчи, из които бръмчат рояци пчели, Мери изведнъж се събуди и рече:
— Гладен съм. Колко е часът?
— Мина времето за вечеря каза Пипин, — но бих рискувал да ти донеса нещичко, ако ми разрешат.
— Ще разрешат — каза Гандалф. — Донеси всичко, каквото пожелае този Рохански конник, стига да може да се намери в Минас Тирит, където името му е на почит.
— Добре! — каза Мери. — Щом е тъй, първо искам вечеря, а после лула. — При тия думи лицето му помрачня. — Не, без лула. Мисля, че вече няма да пуша.
— Защо? — учуди се Пипин.
— Ами така — бавно отвърна Мери. — Той загина. Изведнъж си спомних всичко. Казваше, че съжалява, дето не е успял да си побъбри с мен за билкарство. И това комай бяха последните му думи. Вече никога не ще мога да пуша, без да си мисля за него и за онзи ден, Пипин, когато той пристигна в Исенгард и ни заприказва тъй учтиво.
— Пуши тогава и мисли за него! — каза Арагорн. — Благо бе сърцето му, а той бе велик крал и държеше на клетвата си; изтръгна се от сянката към сетното прекрасно утро. Макар да бе кратка службата ти при него, трябва да я помниш с радост и гордост до края на живота си.
— Добре тогава — усмихна се Мери, — ако Бързоход набави каквото е нужно, ще пуша и ще мисля. Имах малко от най-добрите Саруманови запаси в раницата си, но честна дума, нямам представа какво е станало с нея в битката.
— Уважаеми Мериадок — каза Арагорн, — дълбоко грешиш, ако мислиш, че съм минал с огън и меч през планините и Гондорското кралство, за да донеса билки на някакъв разхайтен боец, който си захвърля снаряжението. Ако не са ти намерили раницата, ще трябва да повикаш старшия билкар на този Дом. А той ще ти каже, че не е знаел желаната от теб трева да има някакви достойнства, но простолюдието я нарича западняшка билка, а благородниците — галенас, че има и други названия на по-учени езици, ще добави няколко полузабравени стихчета, които не разбира, и с дълбоко съжаление ще те осведоми, че в Дома няма нито стръкче, а после ще те остави да разсъждаваш над езиковата история. Както ще трябва да сторя и аз. Не съм спал в подобно легло, откакто напуснах Черноден, и от снощи не съм слагал залък в уста.
Мери сграбчи ръката му и я целуна.
— Ужасно съжалявам — каза той. — Бягай веднага! Само ти пречим още от оная вечер в Брее. Но такъв си ни е нравът — да говорим лекомислено в тежки времена и да не изказваме докрай каквото мислим. Боим се да не би да кажем прекалено много. Просто не намираме думи, когато шегата е неуместна.
— Добре го знам, инак нямаше да се държа тъй с теб — отвърна Арагорн. — Дано Графството живее и процъфтява во веки веков!
И като целуна Мери по челото, той излезе заедно с Гандалф.