Пипин остана.
— Имало ли е някога човек като него? — промълви той. — Освен Гандалф, разбира се. Мисля, че трябва да са роднини. Глупчо драги, раницата ти лежи край леглото, носеше я на гръб, когато те срещнах. А той, естествено, я виждаше през цялото време. Пък и аз съм запазил нещичко. Хайде сега! Ето ти Дългодолски лист. Напълни си лулата, докато изтичам да подиря нещичко за хапване. И после да се поотпуснем за малко. Ние, Туковци и Брендифуковци, не можем да виреем по високото.
— Не — съгласи се Мери. — Аз не мога. Засега поне. Но във всеки случай, Пипин, сега виждаме висините и се прекланяме пред тях. Сигурно е най-добре да обичаш първо онова, което ти приляга — все някъде трябва да пуснеш корен, а почвата на Графството е дълбока. Ала има и по-дълбоки, и по-възвишени неща; и независимо дали ги знае, или не, без тях никой старик не би могъл да се грижи за градината си в мир. Радвам се, че понаучих нещичко за тях. Но не знам откъде ми хрумна да приказвам така. Къде е билката? И измъкни лулата ми от раницата, ако не се счупила.
Арагорн и Гандалф посетиха управителя на Домовете на изцелението и го посъветваха да остави Фарамир и Еовин за още няколко дни под грижите на болногледачите.
— Лейди Еовин скоро ще поиска да стане и да си тръгне — каза Арагорн. — Но ако има начин да я удържите, не бива да я пускате, преди да са минали поне десет дни.
— Колкото до Фарамир — добави Гандалф, — той скоро ще трябва да узнае за смъртта на баща си. Но не бива да му казват изцяло за безумието на Денетор, докато не оздравее напълно и не пристъпи към задълженията си. Внимавайте Берегонд и онзи периан, които са били очевидци на нещастието, да не говорят още за това!
— Ами другият периан, Мериадок, който е под моите грижи, какво ще кажете за него? — запита управителят.
— Навярно утре ще може да стане за малко — каза Арагорн. — Разрешете му да излезе, ако поиска. Може да се поразходи заедно с приятелите си.
— Удивителен народ — поклати глава управителят. — Яка им е жилката, като ги гледам.
Пред входа на Домовете вече се бе събрала тълпа да види Арагорн; хората го последваха и след вечерята дойдоха с молбата да излекува техни близки и приятели, гинещи от болести, рани или от Черната сянка. Арагорн стана и излезе, сетне прати да повикат синовете на Елронд и тримата работиха цяла нощ. А из града се понесе мълва: „Кралят наистина се е върнал.“ И го нарекоха Елфически камък заради зеления камък, който носеше, и тъй сам народът му избра онова име, което му бе предречено още от рождение.
А когато не му останаха сили да лекува, той се заметна с плаща, напусна града призори и отиде в шатрата си да поспи. На сутринта над Кулата се развя знамето на Дол Амрот, бял кораб с формата на лебед върху синя вода, а хората гледаха нагоре и се чудеха не е ли било само сън идването на краля.
Глава 9
Последният спор
Утрото подир битката изгря свежо, с леки облачета и западен вятър. Леголас и Гимли станаха рано и поискаха разрешение да се качат в града; искаха час по-скоро да се срещнат с Мери и Пипин.
— Зарадвах се, като разбрах, че още са живи — каза Гимли. — Голяма мъка беше да ги гоним из Рохан и не бих искал толкова труд да иде на вятъра.
Елфът и джуджето влязоха заедно в Минас Тирит и по пътя им хората с удивление гледаха странната двойка; Леголас бе неизмеримо по-красив от хората и крачейки в ранното утро, пееше с ясен глас елфическа песен; до него Гимли пристъпваше напето, поглаждаше брада и се озърташе наоколо.
— Тук-там има добра зидария — каза той, оглеждайки стените, — но се среща и по-лоша, а в планировката на улиците има какво да се желае. Когато Арагорн поеме властта, ще му предложа услугите на каменоделците от Планината и ще му сътворим град за чудо и приказ.
— Повече градини им трябват — каза Леголас. — Къщите са безжизнени, рядко се среща зеленина да расте с радост. Ако Арагорн поеме властта, Горският народ ще му подари пойни птици и дървета, що не умират.
След известно време срещнаха принц Имрахил и като го видя, Леголас се поклони доземи, защото разбираше, че е срещнал човек с елфическа кръв в жилите.
— Привет, благороднико! — каза той. — Отдавна напусна Лориенските гори народът на Нимродел, ала и до днес личи, че не всички са отплавали от залива Амрот на запад през морето.
— Тъй разказва историята на моя край — отвърна Принцът, — но от незапомнени години не е идвал сред нас някой от прекрасния народ. Затуй съм удивен сега, виждайки един от тях тук, сред скръб и война. Какво търсиш?