— Аз съм един от Деветте спътници, които потеглиха с Митрандир от Имладрис — каза Леголас, — и заедно с моя приятел, джуджето, пристигнахме с дружината на господаря Арагорн. Но сега искаме да видим приятелите си Мериадок и Перегрин — чухме, че са под твои грижи.
— Ще ги намерите в Домовете на изцелението — каза Имрахил. — Аз ще ви заведа там.
— Достатъчно е да пратиш някого — отвърна Леголас. — Арагорн поръча да ти предадем вест. Той не иска по това време повторно да влиза в Града. Ала пълководците трябва веднага да се съберат на съвет, затова моли теб и Еомер Рохански да слезете към шатрите му час по-скоро. Митрандир вече е там.
— Ще дойдем — каза Имрахил и като се сбогуваха любезно, тримата се разделиха.
— Красив владетел и велик пълководец — каза Леголас. — Велика трябва да е била славата на Гондор в дните на възход, щом и в залеза си има такива мъже.
— А добрата зидария несъмнено е най-стара и краси стените на първите сгради — добави Гимли. — Все така става с онуй, що предприемат човеците — слана попари напролет или лятно слънце ги съсухри и те забравят обещанията си.
— Ала рядко забравят сеитбата — отвърна Леголас. — И семената ще лежат сред прах и тлен, за да поникнат в незнаен час там, където никой не е очаквал. Делата човешки ще ни надживеят, Гимли.
— И в края на краищата от тях ще разцъфти само едно „може би“, струва ми се — каза джуджето.
— На този въпрос елфите не знаят отговора — каза Леголас.
В това време слугата на Принца се приближи и ги поведе към Домовете на изцелението; там завариха приятелите си в градината и срещата бе радостна. Дълго се разхождаха и разговаряха в утрото из високите ветровити кръгове на Града, като се наслаждаваха на всеки миг, изпълнен с отдих и мир. Когато Мери се измори, седнаха на стената зад моравата около Домовете на изцелението; пред тях, далече на юг, Андуин блещукаше под слънцето, отдалечаваше се и чезнеше дори от погледа на Леголас из просторните равнини и неясната зеленина на Лебенин и Южен Итилиен.
Леголас бе замлъкнал сред разговора на приятелите си и гледаше срещу слънцето. Изведнъж видя над Реката да се задават бели морски птици.
— Вижте! — извикат той. — Чайки! Навлезли са надалеч в сушата. Удивление носят те и трепет в душата ми. Никога през живота си не бях ги срещал, преди да стигнем в Пеларгир, а там ги чух да крещят в небето, докато наближавахме морското сражение. Тогава застинах на място и забравих за войната в Средната земя; скръбните им гласове ми разказваха за Морето! Морето! Уви! Още не съм го съзрял. Но дълбоко в сърцата на всички мои сънародници се таи копнежът по морето и е опасано да го разбуждаме. Уви за чайките! Не ще имам вече мир под бук или бряст.
— Не говори тъй! — каза Гимли. — Безброй нови гледки и велики дела ни чакат още в Средната земя. Но ако целият прекрасен народ поеме към Заливите, светът ще помръкне за ония, що са обречени да останат тук.
— Вярно, ще помръкне в тежка печал! — каза Мери. — Не бива да ходиш към Заливите, Леголас. Винаги ще има хора, били те големи или малки, а дори и мъдри джуджета като Гимли, които да се нуждаят от теб. Поне тъй се надявам. Макар понякога, да усещам, че тепърва ни чака най-лошото от цялата война. Как бих искал всичко да е отминало веднъж завинаги!
— Не ставай мрачен! — провикна се Пипин. — Слънцето грее и всички сме заедно, поне за ден-два. Искам да узная повечко за вас, приятели. Хайде, Гимли! Тая сутрин двамата с Леголас вече десетина пъти споменахте за странното си пътешествие с Бързоход. Но още не сте ми разказали нищо.
— Слънцето може да грее тук — отвърна Гимли, — ала по онзи път има спомени, които не бих желал да позова от мрака. Да бях знаел какво ме чака, мисля, че дори и дружбата не би ме тласнала по Пътя на Мъртвите.
— Пътя на Мъртвите? — повтори Пипин. — Чух Арагорн да го споменава и се питах за какво ли говори. Няма ли да ни разкажеш нещо повече?
— Не бих искал — каза Гимли. — Защото се посрамих по онзи път: аз, Гимли, син Глоинов, който се смятах за по-твърд от хората и по-храбър под земята от който и да било елф. Но не бяха нито твърд, нито храбър и единствено волята на Арагорн ме удържа на пътя.
— И обичта към него — добави Леголас. — Всеки, който го опознае, скоро го обиква по свой начин, дори и хладнокръвната девойка от народа на Рохиримите. В ранното утро на деня, преди да пристигнеш тук, Мери, ние напуснахме Черноден и такъв страх бе обзел хората, че никой не пожела да ни изпроводи освен лейди Еовин, която сега лежи ранена долу в Дома. Скръбна бе тази раздяла и сърцето ми се късаше, като я гледах.