— Уви! Моето сърце нямаше сила да скърби и за други — каза Гимли. — Не, няма да говоря за това пътуване.
Той замълча, но Пипин и Мери толкова бяха закопнели за новини, че накрая Леголас каза:
— Ще ви разкажа колкото да мирясате; аз не усещах ужаса и не се боях от сенките човешки — смятах ги за безсилни и уязвими.
Сетне той набързо разказа за призрачния път под планините, за злокобната среща край Ерех и за лудото препускане — деветдесет и три левги до Пеларгир на брега на Андуин.
— Четири дни и нощи препускахме от Черния камък и навлязохме в петата вечер — каза той. — И гледай ти! Сред мрака на Мордор в душата ми се зароди надежда, защото в онзи здрач Армията на сенките сякаш ставаше по-силна и по-страховита за взора. Видях едни да яздят, други да тичат с широка крачка, ала всички се носеха стремглаво. Безмълвни бяха, но в очите им пламтеше огън. Из възвишенията на Ламедон те догониха конете ни, плъзнаха се наоколо и щяха да ни изпреварят, ако Арагорн не им беше забранил. По негова заповед изостанаха назад. „Дори и сенките човешки се покоряват на волята му — помислих аз. — Може тепърва да му послужат!“ Препускахме през ясния ден, сетне настъпи денят без изгрев и пресякохме реките Кирил и Рингло; а на третия ден стигнахме до Линхир над устието на Гилраин. Там мъжете от Ламедон защитаваха бродовете от ордите на Умбар и Харад, които бяха доплавали по реката. Но когато пристигнахме, и защитници, и нападатели прекъснаха битката и избягаха, крещейки, че Кралят на Мъртвите връхлита върху тях. Единствен Ангбор, Владетел на Ламедон, имаше храбростта да ни изчака; Арагорн му заръча, щом Сивият отряд отмине, да събере хората си и да ги поведе подир нас, ако не се боят. „Наследникът на Исилдур ще има нужда от теб в Пеларгир“ — каза той. Тъй прекосихме Гилраин и обърнахме в бягство съюзниците на Мордор; сетне поспряхме да починем. Но скоро Арагорн се изправи с думите: „Вижте! Минас Тирит вече е обсаден. Боя се, че може да падне, докато пристигнем на помощ.“ Затуй яхнахме конете, преди да е отминала нощта, и ги подгонихме с цялата бързина, на която бяха способни, през равнините на Лебенин.
Леголас помъча, въздъхна и като обърна поглед на юг, тихичко запя:
— Зелени са тия поля в песните на моя народ — продължи той, — ала тогава бяха мрачни, сиви пущинаци в непрогледната тъма пред нас. Тъпчейки нехайно трева и цветя, ние преследвахме враговете си ден и нощ из просторните равнини, докато накрая стигнахме бреговете на Великата река. Тогава сърцето ми усети, че сме наближили Морето; безбрежни бяха водите в мрака и безброй морски птици крещяха над тях. Уви за риданията на чайките! Не ме ли предупреди Владетелката да се пазя от тях? А сега не мога да ги забравя.
— Лично аз не бих им обърнал внимание — каза Гимли, — защото тъкмо тогава най-сетне се захвана истинската битка. В Пеларгир беше основният флот на Умбар, петдесет големи кораба и безчет по-дребни ладии. Мнозина от ония, които преследвахме, бяха стигнали пристанището преди нас, понесли страха си; някои кораби бяха вдигнали платна и се мъчеха да избягат надолу по Реката или към отсрещния бряг; много от ладиите горяха. Изпаднали в безизходица, Харадримите се отбраняваха отчаяно и люто; разсмяха се, като ни зърнаха, защото все още армията им бе огромна. Но Арагорн спря и извика с мощен глас: „Елате сега! Призовавам ви в името на Черния камък!“ И изведнъж Армията на сенките, която бе изостанала назад, налетя като бурен прилив, помитайки всичко пред себе си. Дочух неясни крясъци, глухо запяха рогове и безбройни гласове зашепнаха в далечината като ехо от някаква отдавна забравена битка сред Мрачните години. Бледи мечове излетяха от ножниците, ала не знаех дали ще пронижат някого — Мъртвите вече не се нуждаеха от друго оръжие освен страха. Никой не можеше да устои пред тях. Те нахлуха на всеки кораб, който бе вдигнал платна, сетне минаха по водата към ония, които бяха закотвени; обзети от ужас и безумие, всички моряци се хвърлиха през борда и само робите останаха приковани към веслата. А ние дръзко се носехме сред враговете и ги разпръсквахме като есенни листа, докато не стигнахме брега. После Арагорн изпрати на всеки от оцелелите кораби по един Дунеданец да успокои пленниците на борда и да ги освободи. Още преди да се разсее мракът, съпротивата бе сломена и наоколо нямаше нито един вражески боец — всички се бяха удавили или бягаха на юг с надеждата да се доберат пеша до родните земи. Странно и удивително ми се стори, че тъкмо призраци на страха и мрака осуетяват плановете на Мордор. Погубваха го собствените му оръжия!