— Странно наистина — каза Леголас. — В онзи миг гледах Арагорн и си мислех колко велик и страховит Владетел би могъл да стане с тая могъща воля, ако си бе присвоил Пръстена. Ненапразно се бои от него Мордор. Но благородството на духа му е непонятно за Саурон — нали е от потомците на Лутиен. Безкрай се размотава нишката на годините, ала този род не ще пресъхне.
— Незрими са за джуджетата подобни пророчества — каза Гимли. — Но Арагорн наистина бе могъщ в онзи ден. Вижте само! Целият черен флот бе в ръцете му; той си избра най-големия кораб и се качи на борда. После заповяда да засвирят всички фанфари, отнети от врага, и Армията на сенките се оттегли на брега. Те стояха безмълвни, едва забележими, и само червени отблясъци от пламтящите кораби потрепваха в очите им. И Арагорн гръмовно извика към Мъртвите: „Чуйте сега словата на Исилдуровия наследник! Клетвата ви е изпълнена. Вървете си и вече никога не връщайте страха из долините. Идете да намерите покой!“ При тия думи Кралят на мъртвите излезе пред армията, строши копието си и го захвърли. Сетне се поклони ниско и обърна гръб; мигом цялата сива войска се оттегли и изчезна като мъгла, разсеяна от внезапен порив на вятъра; стори ми се, че се пробуждам от сън. Тази нощ почивахме, докато други усърдно се трудеха. Бяхме освободили множество пленници и роби — гондорски мъже, отвлечени при набезите; скоро се събраха и тълпи народ от Лебенин и Етир, а Ангбор Ламедонски пристигна с всички конници, които бе успял да призове. Сега, когато се бе разсеял страхът от Мъртвите, народът идваше да ни помогне и да види Наследника на Исилдур — славата на това име бе лумнала като пламък из мрака. И с това наближавам края на разказа. Вечерта и през нощта много от корабите бяха подготвени със снаряжение и екипаж; призори флотът потегли. Сега ми изглежда далечно минало, ала бе само преди два дни — утрото на шестия ден, откакто напуснахме Черноден. Но Арагорн все още се боеше, че можем да закъснеем. „Четиридесет и две левги делят Пеларгир от пристаните на Харлонд — казваше той. — Ала трябва да стигнем утре, или окончателно ще се провалим.“ Волни мъже въртяха веслата сега и се трудеха мъжки, ала бавно се изкачвахме по Великата река, защото трябваше да се борим против течението — на юг то не е бързо, но пък и вятърът не ни помагаше. Въпреки победата в пристанищата сърцето ми щеше да натежи, ако изведнъж Леголас не бе се разсмял. „Горе брадата, сине Дуринов! — каза той. — Там, где крачка до гибел остава, там надеждата често изгрява, гласи поговорката.“ Но така и не разкри каква надежда вижда отдалеч. Идващата нощ само сгъсти мрака, а сърцата ни изгаряха, защото под облаците на северния хоризонт видяхме червено зарево и Арагорн каза: „Минас Тирит е в пламъци.“ Ала към полунощ надеждата ни се възроди. Загледани на юг, опитните моряци от Етир предрекоха промяна във времето и свеж вятър откъм Морето. Още преди да се зазори, корабите опънаха платна и скоростта ни взе да расте, докато изгревът не посребри пяната зад кърмата ни. И тъй, както вече знаете, пристигнахме в третия час на утрото, подгонени от попътния вятър, а Слънцето се изтръгна от облаците и ние развяхме пред боя голямото знаме. Велик ден бе тогава и велик час, каквото и да се случи по-късно.
— Каквото и да последва, не чезне славата на великите подвизи — каза Леголас. — Подвиг бе походът по Пътя на Мъртвите и подвиг ще си остане дори ако никой не оцелее в Гондор, та да го възпее в бъдни времена.
— А и това може да ни сполети — каза Гимли. — Угрижени са лицата на Арагорн и Гандалф. Чудя се какво ли ще решат долу в шатрите. Лично аз, като Мери, бих желал войната вече да е свършила с нашата победа. Ала каквото и да предстои, надявам се да имам дял в него за слава на народа на Самотната планина.
— А аз за народа на Великия лес — добави Леголас — и заради обичта си към Владетеля на Бялото дърво.
Сетне приятелите замълчаха, ала за дълго останаха на възвишението, потънали в мислите си, докато пълководците спореха.