След като се сбогува с Леголас и Гимли, принц Имрахил веднага прати да повикат Еомер; двамата слязоха към покрайнините на Града и стигнаха до шатрите на Арагорн, разпънати сред полето, недалеч от мястото, където бе загинал крал Теоден. Там се събраха на съвет заедно с Арагорн, Гандалф и синовете на Елронд.
— Благородни приятели — каза Гандалф. — Чуйте предсмъртните слова на Наместника на Гондор: Може да тържествувате за ден сред полята на Пеленор, но против Силата, която се надига сега, няма победа. Не ви тласкам към отчаяние, както направи той, само искам да размислите над истината в тия слова. Всевиждащите Камъни не лъжат и дори Владетелят на Барад-дур няма сила да всели измама в тях. Може би е способен с усилие на волята да подбира онова, което ще виждат по-слабите духом, или пък да ги заблуди за смисъла на видяното. Въпреки това няма съмнение, че Денетор е съзрял истината, виждайки огромни армии да се надигат против него от Мордор и още по-многочислена рат да се събира натам. Нашата сила едва стигна за отбиване на първата мощна атака. Следващата ще бъде още по-мощна. Значи в края на тази война няма надежда за нас, както предричаше Денетор. Победата не може да се извоюва с оръжие, независимо дали ще потеглите на поход отвъд Реката, за да потънете сред вражеските пълчища. Можете само да избирате между две злини; разумът би посъветвал да заздравите крепостите, с които разполагате, и там да изчакате щурма; тъй поне малко ще проточите времето преди края.
— Значи ти би искал да се оттеглим в Минас Тирит, Дол Амрот или Черноден и да се свием там като деца сред пясъчни кули пред идващия прилив? — запита Имрахил.
— Съветът няма да е нов — каза Гандалф. — Не правехте ли само това, откакто Денетор се възкачи на престола? Но не! Казах, че това би било разумно. Не ви съветвам да сте разумни. Казах, че победата не може да се извоюва с оръжие. Още се надявам на победа, но не с оръжие. Защото сред всички тия тактики стои Пръстенът на Всевластието — основа на Барад-дур и надежда на Саурон. За този предмет, благородни приятели, вече знаете достатъчно, та да разберете в какво положение сме и ние, и Саурон. Ако той си го възвърне, доблестта ви е напразна — бърза и пълна ще е победата му, толкова пълна, че краят й не се вижда чак до свършека на света. Ако Пръстенът бъде унищожен, Врагът ще рухне; падението му ще е тъй гибелно, че вече никога не ще се надигне. Защото ще изгуби основната част от изначалната си вродена сила и всичко сътворено или заченато от нея ще се разпадне, а той ще осакатее завинаги, ще се превърне в обикновен злобен дух, който се терзае в мрака, ала вече не може да израсне и да придобие форма. И тъй светът ще се освободи от велико зло. Други злини могат да го заместят — Саурон не е нищо друго освен слуга или пратеник. Ала не е наша работа да мъдруваме над безкрайните съдбини на света, трябва само да помагаме както можем на епохата, в която живеем, да плевим злото в полята, които познаваме, та ония, що дойдат подир нас, да разорат чисти угари. А дали ще е слънчево времето им, или облачно — това не решаваме ние. Сега Саурон знае всичко това, знае и че изгубеният безценен пръстен отново е намерен; но още не знае къде се намира, поне така се надяваме. И следователно го е обзело тежко съмнение. Ако сме намерили този предмет, значи някой между нас има силата да го овладее. Това също му е известно. Не греша ли, Арагорн, предполагайки, че си се разкрил пред него в Камъка от Ортанк?
— Сторих го, преди да потегля от Рогоскал — отвърна Арагорн. — Сметнах, че мигът е назрял и че Камъкът идва в ръцете ми тъкмо с такава цел. Това бе десет дни след като Носителят на Пръстена потегли на изток от Раурос и реших, че трябва да отклоня Окото на Саурон от собствените му земи. Прекалено рядко са го предизвиквали на двубой, откакто се завърна в Кулата си. Макар че, ако бях очаквал колко бърз ще е ответният му удар, навярно не бих дръзнал да се разкрия. Едва имах време да ви се притека на помощ.
— Но какво значи това? — запита Еомер. — Казвате, че всичко е напразно, ако той владее Пръстена. А той защо не смята за напразни атаките си срещу нас, щом мисли, че сме го намерили?
— Още не е сигурен — отвърна Гандалф, — пък и не е изградил силата си с изчакване като нас. Освен това не можем за ден-два да овладеем пълната мощ. Всъщност Пръстенът не може да се използва съвместно, нужен е само един господар; Саурон ще очаква мига на раздора, преди един от великите сред нас да стане властелин и да повали останалите. В този миг Пръстенът може да му помогне, ако удари внезапно. Той бди. Много вижда и много чува. Назгулите му още бродят по света. Преди изгрев-слънце те прелетяха над полята, макар че малцина от морните и спящите ги забелязаха. Той размишлява над поличбите: възроденият Меч, който му отне някога съкровището; ветровете на съдбата, които се обръщат в наша полза, и неочакваният провал на първия му щурм; гибелта на могъщия му Капитан. И сега, докато си говорим, съмненията му растат. Окото му напрегнато се взира към нас, ослепяло почти за всичко останало. Тъй трябва да бъде и занапред. Там е цялата ни надежда. Затуй ето моя съвет. Пръстенът не е у нас. В мъдрост или велико безумие го пратихме към унищожение, та да не унищожи той нас. Без него не можем да прекършим със сила Сауроновото могъщество. Но трябва на всяка цена да отклоним окото му от истинската заплаха. Не можем да извоюваме победата с оръжие, но с оръжието можем да дадем на Носителя едничкият му шанс, макар и нищожно крехък. Както започна Арагорн, тъй трябва да продължим. Трябва да подтикнем Саурон към последния скок. Трябва да подмамим стаените му армии, та да опразни страната си. Трябва незабавно да потеглим срещу него. Трябва да се превърнем в стръв, дори и да ни прехапят челюстите му. Той ще захапе стръвта с лакома надежда, защото ще мисли, че в нашата прибързаност вижда надменността на новия Властелин, и ще си рече; „Ха така! Отрано бърза да си протяга шията. Нека дойде и тогава ще го спипам в капан, от който няма мърдане. Там ще го смажа и онуй, що е взел в наглостта си, пак ще е мое завинаги.“ Трябва сами да влезем в този капан — смело, но почти без надежда за спасение. Защото, благородни приятели, напълно е възможно да изгинем до крак в черната битка далече от земите на живите; тъй че дори и да рухне Барад-дур, едва ли ще доживеем да видим новата епоха. Но считам това за наш дълг. И по-добре да е тъй, отколкото да загинем напусто — което е сигурно, ако останем тук — и в предсмъртния си миг да знаем, че нова епоха не ще настъпи.