Той скоро откри, че гъсталаците са по-плътни и по-преплетени, отколкото изглеждаха. Сред шубраците нямаше никаква пътека и пътниците едва напредваха. Когато най-сетне се пребориха с надолнището, откриха по пътя си поток, който се спускаше от хълмовете. Бодливи къпинаци надвисваха над стръмните, хлъзгави брегове на дълбокото му корито. А то по най-неподходящ начин пресичаше избраната посока. Не можеха да го прескочат, нито да го пресекат, без да се покрият от глава до пети с вода, кал и драскотини. Спряха и се зачудиха какво да правят.
— Пречка първа! — зловещо се ухили Пипин.
Сам Майтапер се озърна. Между дърветата забеляза върха на зеления баир, от който се бяха спуснали.
— Вижте! — изрече той, стискайки ръката на Фродо.
Всички се обърнаха и видяха високо горе кон, застанал на фона на небето. Край него се бе привела някаква черна фигура.
Всякаква мисъл за връщане мигом излетя от главите им. Начело на дружината, Фродо се хвърли в гъсталаците край потока.
— Тю, бре! — подхвърли той на Пипин. — И двамата бяхме прави! Прекият път вече се изкриви, но се укрихме тъкмо навреме. Сам, ти имаш добър слух. Чуваш ли някой да идва?
Застинали неподвижно, без да смеят да дишат, тримата се ослушаха, ала не доловиха звук от преследване.
— Не ми се вярва да подкара коня по стръмното — каза Сам. — Обаче сигурно знае, че сме слезли оттук. Най-добре да продължаваме.
Да продължат се оказа трудна работа. Мъкнеха тежък багаж, а шубраците и къпините не проявяваха желание да им дадат път. Хребетът зад тях задържаше вятъра и въздухът бе неподвижен и задушен. Когато най-сетне си пробиха път към по-открит терен, бяха потни, морни, целите изподрани и нямаха ясна представа накъде вървят. С наближаването на равнината бреговете на потока станаха по-широки, по-полегати и се разпростряха към Мочурището и Реката.
— Я, ама това била Стъблинската вада! — възкликна Пипин. — Ако ще се връщаме към избрания маршрут, трябва веднага да пресечем и да поемем надясно.
Прегазиха потока и изтичаха през открития отсрещен бряг, осеян само с ниски тръстики. По-нататък отново навлязоха в горски пояс — предимно дъбове и тук-там по някой бряст или ясен. Земята беше съвсем равна, шубраците оредяха, но гъстите дървета закриваха далечината. Резки пориви на вятъра подмятаха вихрушки от листа, а забуленото небе зарони капки дъжд. После вятърът утихна и дъждът рукна като из ведро. Колкото можеха по-бързо, хобитите се влачеха през полянки и купища сухи листа; дъждът плющеше наоколо. Не приказваха, само се оглеждаха назад и настрани.
— Дано не сме се отклонили много на юг и да вървим по протежението на тая гора! — каза Пипин след половин час. — Тя не е много широка — според мен никъде не надхвърля една миля — и вече трябваше да сме я пресекли.
— Няма смисъл да тръгваме на зигзаг — отвърна Фродо. — Това не ще оправи нещата. Да продължим както сме тръгнали! Още не съм сигурен дали искам да изляза на открито.
Така изминаха още около две мили. После слънцето отново проблесна през разкъсаните облаци и дъждът понамаля. Преваляше пладне и пътниците решиха, че е крайно време за обяд. Спряха под един бряст — макар вече да жълтееше, короната му бе все още гъста, а в подножието бе съвсем сухо и закътано. Като започнаха да приготвят трапезата, откриха, че елфите са напълнили манерките им с прозрачно, бледозлатисто питие — то ухаеше на мед, сбран от безброй цветя, и чудесно освежаваше. Не след дълго хобитите вече се смееха, без да ги е грижа за дъжда и Черните конници. Усещаха, че последните няколко мили скоро ще останат назад.
Фродо облегна гръб на дънера и притвори очи. Седнали наблизо, Сам и Пипин затананикаха, после тихичко запяха:
„Тра-ра-ра!“ — подеха те по-силно. И внезапно замлъкнаха. Фродо скочи на крака. С вятъра долетя протяжен вой, като крясък на някакво зло и самотно създание. Той се засили, отслабна и завърши с пронизителен писък. Замръзнали неподвижно, тримата чуха как му отвърна друг вик — по-слаб и по-далечен, но все тъй вледеняващ кръвта. После тишина, нарушавана само от шепота на вятъра в листата.
— И какво беше това според вас? — попита най-сетне Пипин, като се мъчеше да говори безгрижно, макар че потреперваше. — Ако е птица, трябва да призная, че досега не съм я чувал в Графството.