— Портата е разрушена — каза Имрахил — и откъде ще намерим сега изкуството да я изградим отново?
— В Ереборското кралство на Даин владеят това изкуство — отвърна Арагорн — и ако не погине надеждата ни, след време ще пратя Гимли, син Глоинов, да покани майстори от Планината. Но хората са по-яки от портите, пък и никоя не би издържала срещу Врага, ако защитниците я напуснат.
И тъй завърши спорът на владетелите — с решение да потеглят след два дни призори със седем хиляди бойци, ако успеят да ги сберат; основната част от войската да бъде пехота, защото ще трябва да навлязат в непроходими земи. Арагорн да поведе две хиляди души от ония, които бе събрал из Юга; Имрахил да достави три хиляди и петстотин; Еомер да добави към тях петстотин Рохирими без коне, но годни за сражение, и сам да поведе петстотин от най-добрите си Конници; да има още един отряд от петстотин души, сред които синовете на Елронд, Дунеданците и рицарите от Дол Амрот — общо шест хиляди пехотинци и хиляда конници. Но основните сили на Рохиримите, които бяха запазили конете си и можеха всеки момент да влязат в бой — около три хиляди души под командата на Елфошлем, — трябваше да преградят Западния път против врага, разположен в Анориен. Незабавно пратиха бързи конници да съберат новини от северните области; други заминаха на изток да разузнаят из Осгилиат и по пътя към Минас Моргул.
А когато пресметнаха силите си и обмислиха как и по какви пътища ще се движат, Имрахил изведнъж гръмко се разсмя.
— Сигурно — провикна се той — това е най-голямата шега в цялата история на Гондор: с някакви си седем хиляди бойци, едва колкото авангарда на Врага в дните на неговата мощ, да атакуваме планините и непристъпната порта на Черната страна! Тъй би могло някое дете да нападне рицар в броня с лък от канапче и зелена върба. Ако мрачният владетел знае толкоз много, колкото казваш, Митрандир, няма ли да се усмихне, вместо да се изплаши, и с малкия си пръст да ни смаже като мушица, която опитва да го ухапе?
— Не, ще се помъчи да хване мухата и да изтръгне жилото — каза Гандалф. — А сред нас има имена, всяко от които струва повече от хиляда рицари в броня. Не, няма да се усмихне.
— Нито пък ние — каза Арагорн. — Ако това е шега, значи е прекалено горчива, за да се смеем. Не, идва последният ход от велика и рискована игра и с него ще дойде краят — за едната или за другата страна.
— Сетне той изтегли Андурил от ножницата и вдигна сияйното острие под слънчевите лъчи с думите: — Не ще се прибереш, докато не приключи последната битка.
Глава 10
Черната порта се отваря
Два дни по-късно цялата армия на Запада бе събрана в полята на Пеленор. Пълчищата орки бяха опитали да нахлуят откъм Анориен, но под ударите на Рохиримите се бяха разпръснали и почти й избягаха към Каир Андрос; след премахването на тази заплаха и с пристигането на свежи подкрепления от Юга Градът бе отлично подготвен за отбрана. Съгледвачите известяваха, че нито един враг не е останал по източните пътища чак до Кръстопътя на Поваления крал. Сега всичко бе подготвено за последния устрем.
Леголас и Гимли отново щяха да яздят заедно в отряда на Арагорн и Гандалф, който потегляше начело с Дунеданците и синовете на Елронд. Но за свой срам Мери нямаше да потегли с тях.
— Не си събрал още сили за такова пътешествие — каза Арагорн. — Но не се срамувай. Дори нищо повече да не сториш в тази война, вече си заслужил велики почести. Перегрин ще дойде да представи народа на Графството; и не му завиждай за късмета да потегли срещу заплахата, защото, макар да се бори мъжки, доколкото му позволяваше съдбата, той още не е успял да се изравни с подвига ти. Но честно казано, сега всички сме еднакво заплашени. Съдбата може да ни донесе печален край пред портата на Мордор, а ако това се случи, тогава и ти ще трябва да се вдигнеш на последен бой — тук или където те завари черният прилив. Сбогом!
И тъй, Мери стоеше оклюмал и гледаше как се сбира армията. До него Бергил също бе провесил нос; баща му трябваше да потегли начело на отряд от Града — не можеше да се върне в Стражата, преди да обсъдят провинението му. В същия отряд щеше да потегли и Пипин като боец на Гондор. Мери го виждаше наблизо — дребна, но напета фигурка сред снажните мъже от Минас Тирит.
Най-после засвириха фанфари и армията се раздвижи. Полк след полка, отряд след отряд завиваха и потегляха към изток. И дълго след като бяха изчезнали от поглед по големия път към Шосето, Мери стоя неподвижен. Последните отблясъци на утринното слънце по копия и шлемове примигаха и изгаснаха, а той си оставаше там с клюмнала глава и натегнало сърце, самотен и без другари. Всички, които бе обичал, потъваха в здрача, надвиснал в небето далече на изток; и в сърцето му почти не оставаше надежда някога да ги види отново.