От време на време Гандалф заръчваше фанфарите да свирят и глашатаите да известяват: „Властелините на Гондор дойдоха! Всички да напуснат тия земи или да се предадат!“ Но Имрахил рече:
— Не казвайте Властелините на Гондор. Казвайте крал Елесар. Това е истината, макар още да не се е възкачил на престола; пък и Врагът ще има за какво да се замисли, ако глашатаите споменат това име.
И оттогава глашатаите три пъти дневно провъзгласяваха идването на крал Елесар. Но никой не отвръщаше на предизвикателството.
И все пак, макар че напредваха сред привидно спокойствие, всички в армията, от пълководеца до последния боец, усещаха как сърцата им се свиват и с всяка измината миля на север все по-тежко ги налягаше злото предчувствие. Наближаваше краят на втория ден от похода им подир Кръстопътя, когато за пръв път се разкри възможност за битка. Голяма войска от орки и източни наемници опита да нападне из засада челните им отряди; точно на същото място Фарамир бе издебнал пришълците от Харад — тук пътят дълбоко прорязваше разклонението на източните хълмове. Но пълководците на Запада бяха предупредени навреме от своите разузнавачи — опитни бойци от Хенет Анун, начело с Маблунг; и тъй дебнещият враг сам попадна в капан. Конниците заобиколиха от запад и налетяха върху неприятеля изотзад и по фланговете. Част от противниците загинаха, други избягаха на изток към хълмовете.
Ала победата не въодушеви пълководците.
— Това е само уловка — каза Арагорн — и засега главната цел не е толкова да ни нанесат тежки загуби, колкото да ни внушат измамна представа за слабостта на Врага.
Същата вечер долетяха Назгулите и през следващите дни неотлъчно следваха всяко движение на армията. Продължаваха да се реят високо, достъпни само за взора на Леголас, ала присъствието им се усещаше като прииждаща сянка, в която слънцето помръкваше; макар че Духовете на Пръстена още не се спускаха над противниците си, не крещяха и пазеха пълна тишина, никой не можеше да се отърси от ужаса пред тях.
Тъй отминаваха дните на безнадеждния поход. На четвъртия ден след Кръстопътя и шестия, откакто бяха напуснали Минас Тирит, най-после стигнаха края на живите земи и навлязоха в опустошението пред портите на прохода Кирит Горгор; съзряха блатата и пущинаците, които се простираха на север и на запад към Емин Муил. Тъй безжизнени бяха тия места и толкова плътен ужас тегнеше над тях, че някои от бойците изгубиха мъжество и не можеха да продължат на север нито пеш, нито на кон.
Арагорн ги погледна и в очите му заблестя не гняв, а жал; това бяха младежи от Рохан и далечните Западни низини или пастири от Лосарнах и за тях още от детинство Мордор се бе превърнал в име на нещо зло, но нереално, легенда, за която нямаше място в простичкия им живот; а сега крачеха като в изникнал на живо кошмар и не разбираха нито войната, нито защо участта им ги води към подобно премеждие.
— Вървете! — каза Арагорн. — Но запазете достойнство, доколкото можете, и не бягайте! Ето ви и задача, която да поемете, та да не се опозорите докрай. Тръгнете на югозапад, докато не стигнете до Каир Андрос, и ако още е във вражески ръце, както мисля, превземете го, ако можете; сетне отбивайте до последната капка кръв набезите срещу Гондор и Рохан!
Засрамени от милосърдието му, някои превъзмогнаха страха си и продължиха напред, а другите, щом чуха, че могат да премерят силите си в мъжествени дела, събраха нова надежда и потеглиха към Каир Андрос. А тъй като вече бяха оставили мнозина на Кръстопътя, пълководците на Запада пристигнаха с по-малко от шест хиляди бойци да предизвикат на бой Черната порта и мощта на Мордор.
Сега напредваха бавно, очаквайки всеки миг отговор на предизвикателството си, и се събраха по-плътно, защото само биха прахосвали силите си, откъсвайки разузнавачи и малочислени отряди от ядрото на армията. По мръкнало на петия ден след Моргулската долина разпънаха последния си лагер и накладоха наоколо огньове от сухите съчки и храсти, които успяха да съберат. Прекараха нощните часове нащрек и усещаха как множество едва забележими твари бродят и дебнат наоколо, а в далечината дочуваха вълчи вой. Вятърът бе замрял и въздухът не потрепваше. Макар че нямаше облаци и младата луна вече бе навършила четири дни, не виждаха почти нищо, защото от земята се надигаха пушеци и изпарения и белият полумесец тънеше в мъглите на Мордор.