Стана студено. Призори вятърът отново се раздвижи, но сега идваше откъм Севера и скоро взе да се засилва. Всички нощни пришълци бяха изчезнали и местността изглеждаше опустяла. На север, сред зловонните ями, се издигаха първите огромни купища и могили от сгурия, раздробена скала и изрината пръст — гнусно дело на дълбаещите като червеи жители на Мордор; а на юг вече се извисяваше надалече титаничният бастион на Кирит Горгор и по средата му бе Черната порта, оградена от двете мрачни и високи Зъберни кули. В последния си преход пълководците се бяха отклонили от стария път, който завиваше на изток, за да избегнат заплахата от засада сред хълмовете, и сега наближаваха Моранон откъм северозапад, както бе сторил и Фродо.
Под навъсената арка двете огромни железни крила на Черната порта бяха плътно затворени. Никой не се мяркаше по бойниците. Навсякъде царуваше напрегната тишина. Бяха стигнали до края на безумния си поход и стояха объркани и тръпнещи в мътните лъчи на изгряващия ден пред кули и стени, които армията им не би могла да се надява да превземе, дори и да бяха докарали мощни стенобитни машини, а Врагът да нямаше други сили, освен колкото да защити Портата и стената. А знаеха, че вражески пълчища се спотайват из скалите и хълмовете около Моранон, че сенчестото дефиле отвъд е надупчено от безброй тунели на гъмжилото от зловредни твари. И докато стояха там, зърнаха всички Назгули, скупчени един до друг, да се реят като лешояди над Зъберните кули; разбраха, че ги наблюдават. Ала врагът все още не подаваше признак на живот.
Не им оставаше друг избор, освен да играят ролята си докрай. Затова Арагорн разположи войската в най-добрата позиция, която можеше да избере; изтеглиха се на два високи хълма от обгорени камъни и пръст, които орките бяха струпали в дългогодишен тежък труд. Като заградителен ров между тях и Мордор се простираше огромно мочурище от смрадна кал и зловонни езерца. Когато всички заеха местата си, пълководците препуснаха към Черната порта, придружени от конни гвардейци, знаменосци, глашатаи и тръбачи. Тук бе Гандалф като главен глашатай, Арагорн със синовете на Елронд, Еомер Рохански и Имрахил; освен това помолиха да дойдат Леголас, Гимли и Перегрин, та всички противници на Мордор да имат свои свидетели.
Приближиха се колкото да ги чуят от Моранон, развяха знамето и засвириха с фанфари; глашатаите пристъпиха напред и гласовете им се разнесоха над бастиона на Мордор.
— Излезте! — викнаха те. — Нека излезе Властелинът на Черната страна! Чака го справедлив съд. С коварна война нахлу той в гондорските земи и ги опустоши. Затуй кралят на Гондор го призовава да изкупи вината си и завинаги да напусне страната му. Излезте!
Настана дълго мълчание, ни вик, ни звук не долетя в отговор от стената. Но Саурон вече бе изплел плановете си и бе склонен първо жестоко да си поиграе с хванатите мишки, преди да ги убие с един удар. И тъй, тъкмо когато пълководците се готвеха да завият назад, тишината внезапно се разкъса. Като планински гръм отекна протяжният грохот на огромни тъпани, сетне ревът на рогове разтърси скалите и оглуши хората. Сред тая глъч средната вратичка на Черната порта се отметна навън с мощно звънтене и през нея излязоха посланиците на Мрачната кула.
Най-отпред яздеше на черен кон висока злокобна фигура; огромна и грозна бе тя, а лицето й бе страховита маска, напомняща не човешка глава, а гол череп, и огън пламтеше в ноздрите и хлътналите очи. Черни одежди покриваха конника, черен бе и високият му шлем; ала това не бе Дух на Пръстена, а жив човек. Наричаха го Заместникът от Кулата Барад-дур, а истинското му име не е запомнила нито една легенда; сам той го бе забравил и казваше: „Аз съм Устата на Саурон.“ Но разправят, че бил изменник от народа, наречен Черни Нуменорци; те се заселили из Средната земя в годините на Сауроновото владичество и го обожествили, тъй като ги привличали злите премъдрости. Той влязъл на служба в Черната кула при първото й въздигане и чрез лукавството си все повече печелел благосклонността на Властелина; изучил върховни магии, опознал много от мислите на Саурон и станал по-жесток от орките.
Сега той яздеше напред и подир него идеше само малък отряд от бойци в черни униформи с едно-единствено знаме — черно, с червения знак на Злото око. Като спря на няколко крачки от пълководците на Запада, той ги изгледа от глава до пети и се изсмя.
— Има ли сред тая сган някой упълномощен да преговаря с мен? — запита той. — Или поне с малко ум, та да ме разбере? Само не ти! — присмехулно подхвърли той към Арагорн. — За да станеш крал, не стига само парче елфическо стъкло и подобна сбирщина. Хайде де! И последният разбойник от хълмовете може да си намери такава свита!