Арагорн не отвърна нищо, само впи поглед в очите на противника, задържа го там и настана миг на борба; ала макар че не помръдна, нито посегна към оръжието си, онзи се сгърби и отстъпи сякаш пред заплаха от удар.
— Аз съм глашатай и посланик, никой не може да ме напада! — викна той.
— Там, където спазват тия закони — каза Гандалф, — има и обичай посланиците да не са тъй нагли. Но никой не те е заплашил. Няма от какво да се боиш, докато изпълниш поръчението си. Ала ако господарят ти не е помъдрял внезапно, то заедно с всичките му слуги и ти ще бъдеш под смъртна заплаха.
— Тъй! — каза Пратеникът. — Значи ти ще преговаряш, беловласи старче? Нима не сме чували понякога за теб и скиталчествата ти, за вечните ти заговори и пакости от безопасно разстояние? Но този път си пъхаш носа където не трябва, господин Гандалф; ще видиш как свършва онзи, що плете глупавите си мрежи под нозете на Саурон Велики. Имам доказателства, които ми заръчаха да ти покажа — особено на теб, ако дръзнеш да дойдеш.
Той направи знак и един от стражите му излезе напред с вързоп, обвит в черно платно. Пратеникът го размота и за изумление и отчаяние на всички пълководци вдигна нагоре първо късия меч, който бе носил Сам, сетне сив плащ и елфическа брошка, а накрая митрилната ризница на Фродо, увита в изпокъсаните му дрехи. Пред очите им причерня и в безмълвния миг им се стори, че светът е застинал неподвижно. Сърцата им бяха мъртви и сетната надежда бе отлетяла. Пипин, който стоеше до принц Имрахил, се хвърли напред със скръбен вик.
— Тишина! — твърдо изрече Гандалф и го блъсна назад; ала Пратеникът гръмко се разсмя.
— Значи водиш и друг от тия малчугани! — провикна се той. — Нямам представа каква полза намираш в тях; но това, дето ги пращаш като шпиони в Мордор, надхвърля всеизвестната ти глупост. Все пак му благодаря, защото става ясно, че поне това копеле вече е виждало доказателствата, и няма смисъл да отричаш.
— Нямам намерение да отричам — каза Гандалф. — Наистина ги познавам, знам и историята им, а ти, скверна Уста на Саурон, въпреки цялото си презрение, не можеш да кажеш същото. Но защо си ги донесъл тук?
— Джуджешка ризница, елфически плащ, кинжал от низвергнатия Запад и шпионин измежду ония дребни плъхове от Графството… не, не говори! Всичко знаем — това са белезите на заговор. Е, може би няма да скърбиш, ако загубиш оная твар, която ги носеше, а може и да не тъй — дали пък не ти е бил скъп? Ако съм прав, побързай да използваш колкото мозък ти е останал. Саурон не обича шпионите и сега съдбата на дребосъка ще зависи от решението ти.
Никой не му отвърна, но той видя лицата, помръкнали от тревога, видя ужаса в очите им и пак се разсмя, защото му се стори, че играта върви както трябва.
— Добре, добре! — продължи той. — Скъп ти е бил, виждам. Или пък задачата му е била такава, че не си искал да се провали? Е, тъкмо това се случи. А сега го чакат години на бавни мъчения, дълги и бавни, каквито може да измисли само изкуството на Великата кула и вече не ще се отърве, освен може би когато се прекърши и не прилича на себе си, та да дойде при теб и да видиш какво си сторил. Това е неминуемо… освен ако не приемеш условията на моя Владетел.
— Да чуем условията — изрече Гандалф твърдо, но околните зърнаха терзанието по лицето му и сега той изглеждаше съсухрен старец — най-сетне смазан, победен. Не се съмняваха, че ще приеме.
— Ето условията — изрече Пратеникът и се усмихна, като ги оглеждаше един по един. — Гондорската сган заедно със заблудените си съюзници да се оттегли незабавно отвъд Андуин, но преди това да се закълне, че вече никога не ще вдигне оръжие против Саурон Велики — ни тайно, ни явно. Всички земи на изток от Андуин да принадлежат единствено на Саурон во веки веков. На запад от Андуин земите до Мъгливите планини и Роханския пролом да бъдат васали на Мордор и никой в тях да не носи оръжие, но да им се остави правото сами да решават вътрешните си дела. Ала да помогнат за възстановяването на Исенгард, безпричинно разрушен от тях, и да го предадат на Саурон, който ще настани там свой заместник — не Саруман, а някой по-достоен за доверие.
В очите на Пратеника всички прочетоха мисълта му. Той се канеше да стане този заместник и да сгребе под петата си каквото остане от Запада; той щеше да бъде техен тиран, а те — негови роби.