Но Гандалф възрази:
— Прекалено много искате за връщането на един-единствен служител — твоят Владетел да получи в замяна онуй, за което иначе би трябвало да води не една война! Да не би полята на Гондор да са съкрушили бойните му надежди, та се унижава до пазарлъци? И ако наистина ценяхме тъй високо пленника, какво ни гарантира, че Саурон, Великият майстор на Предателството, ще удържи думата си? Къде е този пленник? Доведете го и ни го предайте, а след това ще обсъдим исканията.
И тогава Гандалф, зорък и съсредоточен като боец, който кръстосва меч със смъртен враг, изпита чувството, че за кратък миг Пратеникът се обърка; ала тутакси отново се разсмя.
— Не ставай нагъл да спориш с Устата на Саурон! — викна той. — Гаранции му се прищели! Саурон не дава гаранции. Ако ще го молите за милост, първо трябва да изпълните волята му. Това са условията. Приемете ги или се отказвайте!
— Това ще приемем! — внезапно изрече Гандалф. Той отметна плаща си и бялата светлина засия като меч сред черните земи. Скверният Пратеник отстъпи пред вдигнатата му десница, а Гандалф прекрачи напред и грабна доказателствата — ризница, плащ и меч. — Това ще приемем в памет на другаря си — викна той. — Колкото до условията, отхвърляме ги до едно. Махай се, посолството ти свърши и гибелта те дебне. Не сме дошли тук да хабим слова в преговори с безчестния проклет Саурон; а още по-малко с един от робите му. Изчезвай!
Този път пратеникът на Мордор не се разсмя. От изумление и гняв лицето му се бе изкривило като муцуната на див звяр, жестоко шибнат с пръчка тъкмо когато се свежда над плячката. Изпълни го бяс, лиги потекоха по устните му и от гърлото му се изтръгнаха задавени яростни звуци. Ала погледна свирепите лица на пълководците, съзря смъртоносния блясък в очите им и страхът потуши гнева му. Изкрещя с все сила, обърна се, метна се на седлото и заедно с отряда си лудо препусна към Кирит Горгор. Но докато се отдалечаваха, войниците му изсвириха с рогове отдавна уречения сигнал; и още преди да достигнат портата, капанът на Саурон се захлопна.
Затътнаха тъпани, избликнаха огньове. Широко се разтвори огромната Черна порта. Като бурна вода през вдигнат шлюз отвътре се изсипа несметна войска.
Пълководците яхнаха конете и препуснаха назад, а откъм пълчищата на Мордор се надигна присмехулен рев. Прашни облаци изпълниха въздуха над задалата се отстрани Източна армия, която бе изчакала сигнала в сянката на Еред Литуи отвъд по-далечната кула. От двете страни на Моранон по хълмовете се втурнаха безброй орки. Мъжете от Запада бяха в капан и скоро десетократно по-мощни части щяха да обкръжат двете сиви могили с море от врагове. Саурон бе захапал със стоманени челюсти предложената примамка.
Арагорн разполагаше с броени минути, за да подреди войските за бой. Застана на единия хълм с Гандалф и там се издигна прекрасно и отчаяно знамето с Дървото и Звездите. На другия хълм, плътно прилепен до първия, се вееха знамената на Рохан и Дол Амрот — Бял кон и Сребърен лебед. Бойците обградиха двата хълма в пръстени, настръхнали с копия и мечове. Но отпред, откъм Мордор, където щеше да падне първият и най-страшен удар, застанаха отляво синовете на Елронд с Дунеданците, а отдясно — принц Имрахил с гордите, прекрасни мъже от Дол Амрот и подбрани бойци от Стражевата кула.
Виеше вятър, пееха тръби, стрели свистяха; ала Слънцето, което вече се въздигаше към Юга, бе закрито от смрадните изпарения на Мордор и едва проблясваше през злокобните мъгли — далечно, мътночервено, сякаш бе дошъл краят на деня или може би краят на целия бял свят. От прииждащия мрак налетяха Назгулите, хладните им гласове закрещяха гибелни слова и сетната надежда угасна.
Пипин бе рухнал, смазан от ужас, когато чу Гандалф да отхвърля условията, обричайки Фродо на мъчения в Кулата; ала се бе овладял и сега стоеше до Берегонд в челните редици на Гондор заедно с бойците на Имрахил. Струваше му се, че след като всичко е загубено, най-добре ще стори да загине час по-скоро и да напусне печалната история на живота си.
— Ех, защо го няма Мери тук — чу той собствения си глас и през главата му вихрено прелитаха мисли, докато гледаше как врагът се задава в атака. — Добре де, добре, сега поне разбирам малко по-ясно горкия Денетор. Двамата с Мери можехме да загинем заедно — и защо не, щом ни е писано да умрем? Е, като го няма, дано поне дочака лека смърт. А аз сега ще трябва да се представя достойно.
Той изтегли меча си и се вгледа в острието и преплетените червено-златисти шарки; върху стоманата блестяха като огън плавните нуменорски писмена. „Трябва да са го изковали тъкмо за такъв час — помисли си той. — Ех, ако мога да поваля с него онзи гнусен Пратеник, тогава почти ще се изравня с нашия Мери. Добре де, все ще поваля неколцина от тая паплач преди края. Как бих искал отново да видя зората и зелената трева!“