И докато си мислеше така, връхлетя първият удар. Задържани от блатата пред хълмовете, орките спряха и обсипаха със стрели веригата от защитници. Но измежду тях се зададе с широка крачка и зверски рев многочислен отряд скални тролове от Горгорот. По-високи и по-широкоплещести от хората, те бяха облечени само в прилепнали ризници от рогови люспи или може би такава бе грозната им кожа; носеха огромни и черни кръгли щитове и въртяха с възлести десници тежки чукове. Без да трепнат, те се хвърлиха в езерата, прегазиха ги и крещейки, се зададоха насреща. Като буря налетяха върху гондорските редици и заблъскаха глава и шлем, ръка и щит, както ковачът мачка податливото нажежено желязо. Край Пипин, зашеметен и безсилен, рухна Берегонд; грамадният вожд на троловете, който го бе повалил, се приведе над него, протегна ноктеста лапа и се наведе — тия гнусни твари прехапваха гърлата на победените.
Тогава Пипин замахна нагоре и изписаното острие от Задмория прониза кожата, потъна дълбоко в утробата на трола и черната му кръв бликна навън. Чудовището се люшна напред и с трясък се стовари като падаща скала, погребвайки жертвите под себе си. Чернота, зловоние и смазваща болка обгърнаха Пипин и съзнанието му се провали в непрогледен мрак.
„Значи всичко свършва както подозирах“ — промълви гаснещата му мисъл и лекичко се поразсмя, сякаш бе едва ли не радостна да отхвърли най-сетне съмнения, грижи и страх. И тогава, тъкмо когато отлиташе към забравата, дочу гласове и те като че крещяха от далечните висини на някакъв забравен свят:
— Орлите идат! Орлите идат!
Мисълта на Пипин се поколеба още миг. „Билбо! — изрече тя. — Но не! Онова е станало в неговата история много, много отдавна. Тук е моята история и тя вече свърши. Сбогом!“ Сетне мисълта му отлетя надалеч и очите му не зърнаха нищо повече.
Книга шеста
Глава 1
Кулата на Кирит Унгол
Сам мъчително се надигна от пода. За момент се попита къде е попаднал, сетне отново се завърнаха мъката и отчаянието. Беше в черния мрак пред подземната порта на оркската крепост; бронзовите врати бяха залостени. Навярно бе паднал зашеметен, когато се хвърли върху тях; ала не знаеше колко време е лежал така. Тогава бе пламнал от отчаяние и ярост; сега трепереше от студ. Пропълзя към вратата и долепи ухо до нея.
Неясно дочу далече вътре гълчавата на оркски гласове, но скоро те замлъкнаха или се отдалечиха и навсякъде се възцари тишина. Главата го болеше и пред очите му из мрака плуваха призрачни светлинки, но той се застави да събере сили и да размисли. Едно бе ясно — че няма надежда да проникне в твърдината на орките през тая порта; можеше с дни да чака тук, докато я отворят пак, а времето бе отчайващо скъпо. Вече не се съмняваше в дълга си — трябваше да спаси господаря си или да загине.
— Гибелта е по-вероятна и във всеки случай много по-лесна — зловещо си каза той, като прибра Жилото и обърна гръб на бронзовите врати. Не смееше да използва елфическата светлина, затова се упъти из тунела бавно, пипнешком, и крачейки, се опита да свърже в едно цяло събитията, откак двамата с Фродо бяха напуснали Кръстопътя. Питаше се колко ли е часът. Някъде между отминалия ден и следващия, предполагаше; но дори и броя на дните бе изгубил окончателно. Попаднал бе в мрачна страна, където дните на света изглеждаха навеки забравени и който проникнеше там, потъваше в същата забрава.
— Чудя се мислят ли изобщо за нас — промърмори той — и какво ли ги е сполетяло там?
Неуверено размаха ръка пред себе си, но излизайки в тунела на Корубана, всъщност гледаше на юг, а не на запад. Далече на запад светът наближаваше към пладне на четиринадесетия мартенски ден по календара на Графството и в този момент Арагорн бе повел черния флот от Пеларгир, Мери препускаше с Рохиримите през Каменната долина, а в Минас Тирит лумваха пожарища и Пипин гледаше как избуява лудостта в очите на Денетор. Ала сред всички тези тревоги и страхове мислите на другарите непрестанно се връщаха към Фродо и Сам. Не бяха забравени. Но се намираха далеч от всяка помощ и никаква мисъл не би могла да облекчи Самознай, син Бързохамов: той беше безкрайно самотен.
Най-после се върна до каменната врата на оркския тунел и тъй като пак не успя да открие с каква кука или резе е залостена, изкатери се отгоре както преди и лекичко скочи на пода. После крадешком се упъти към изхода от тунела на Корубана, където парцали от грамадната паяжина все тъй се люшкаха и вееха по хладния вятър. На Сам наистина му стана хладно след застоялия мрак; но свежият полъх го съживи. Предпазливо се измъкна навън.