Навсякъде царуваше зловещ покой. Светлината едва прозираше — като в сумрака привечер след навъсен ден. Гъстите изпарения, които се надигаха от Мордор и струяха на запад, минаваха ниско над планините, слени в огромна тълпа от облаци и дим, осветена отдолу с мътно червено зарево.
Сам вдигна взор към оркската кула и внезапно от тесните прозорци надникнаха светлинки като малки червени очички. Запита се дали това не е някакъв сигнал. Забравен досега сред яростта и отчаянието, страхът му от орките отново се възвърна. Доколкото виждаше, оставаше му само един път — трябваше да продължи напред и да потърси главния вход на страховитата кула; но коленете му бяха омекнали и той осъзна, че трепери. Като откъсна поглед от кулата и двата рога на Клисурата, той застави непокорните нозе да му се подчинят и бавно, с напрегнат слух, вторачен в плътните скални сенки край пътя, се върна по стъпките си — край мястото, където бе паднал Фродо и още витаеше зловонието на Корубана, сетне напред и нагоре, докато отново застана насред клисурата, където бе надянал Пръстена и бе видял да отминава бандата на Шаграт.
Там спря и седна. В този миг нямаше сили да продължи. Усещаше, че щом прехвърли билото и наистина прекрачи земите на Мордор, стъпката ще е безвъзвратна. Вече нямаше да се върне. Без някаква ясна цел извади Пръстена и отново го надяна. Тутакси почувства огромната му тежест и отново, но по-силно и напрегнато от когато и да било, усети с каква злоба Окото на Мордор дири, мъчи се да прониже сенките, които бе породило, за да се защити, и които сега му пречеха да се пребори с безпокойството и съмнението.
Както и преди, Сам откри, че слухът му се е изострил, но за зрението му светът изглеждаше изтънял и замътен. Скалните стени край Пътеката бяха бледи, като че ги гледаше през мъгла, но в далечината все още долавяше бълбукащите жалби на Корубана; ясно, сякаш съвсем отблизо, дочу дрезгави крясъци и звън на оръжие. Скочи на крака и се притисна към крайпътната скала. Радваше се, че е сложил Пръстена, защото отгоре се задаваше нов отряд орки. Поне така помисли отначало. Сетне изведнъж разбра, че греши, че слухът го е измамил — крясъците на орките долитаха откъм кулата, чийто връх сега се извисяваше право над него, вляво от Клисурата.
Сам потрепера и потърси сили да продължи. Горе явно ставаше някаква дяволия. Може би жестокостта на орките бе надделяла над заповедите и сега те измъчваха Фродо или дивашки го кълцаха на парчета. Заслуша се и малко по малко в душата му припламна надежда. Никакво съмнение — в кулата бушуваше схватка, навярно Шаграт и Горбаг бяха разменили удари и орките воюваха помежду си. Колкото и слаба да бе надеждата, породена от тази догадка, тя успя да го раздвижи. Можеше да открие поне мъничък шанс. Обичта към Фродо отхвърли всички други мисли и забравил за опасността, той изкрещя:
— Идвам, господин Фродо!
Изтича нагоре по стръмната пътека и отмина. Пътят рязко зави наляво и се спусна надолу. Сам бе пресякъл границата на Мордор.
Подтикнат може би от някакво дълбоко предчувствие за опасност, той свали Пръстена, макар да си мислеше само, че иска да вижда по-ясно.
— По-добре да видя най-лошото — промърмори той. — Няма смисъл да се лутам из мъглата!
Груба, жестока и окаяна бе страната, която срещна погледа му. Под нозете му най-високият хребет на Ефел Дуат се спускаше отвесно сред огромни зъбери към мрачна бездна, отвъд която се издигаше друг, много по-нисък хребет, нащърбен по билото и озъбен с остри скали, които се чернееха на фона на кървавото зарево — това бе злокобният Моргай, вътрешният ограден пръстен на страната. Далече зад него, но почти право напред, отвъд необятно езеро от мрак, изпъстрен с пламъчета, тлееше титаничен пожар; от него се издигаха вихрено огромни колони дим, мръсночервени в основата и черни отгоре, където се сливаха с бухлатата пелена, прихлупила от край до край тия прокълнати земи.
Сам бе видял Ородруин, Огнената планина. От време на време дълбоко под пепелявия конус пещите се нажежаваха и с чудовищен напор и тласък изхвърляха през пукнатините по склоновете реки от разтопена скала. Някои от тях се стичаха по широки канали към Барад-дур; други лъкатушеха надолу към каменистата равнина, докато не изстинат и не се прострат като сгърчени драконови тела, избълвани от утробата на измъчената земя. Тъкмо в такъв напрегнат час Сам видя Съдбовния връх; светлината му, закривана с високата преграда на Ефел Дуат от ония, що се катерят по западната пътека, сега трептеше по могъщите скални стени и сякаш ги напояваше с кръв.