Сам стоеше сред страховитото зарево, защото, поглеждайки наляво, сега различаваше Кулата на Кирит Унгол в цялата й мощ. Рогът, който бе видял от другата страна, се оказваше само най-горната куличка. Източната фасада се издигаше на три грамадни етажа от една площадка, изпъкнала далече долу сред планинския склон; отзад я подпираше огромен зъбер и тя се издаваше пред него, трупайки един върху друг все по-тесни изострени бастиони с изкусно иззидани отвесни стени, обърнати на североизток и югозапад. Около най-долния етаж, двеста фута под мястото, където бе застанал Сам, назъбена крепостна стена ограждаше тясно дворче. На отсамната, югоизточна страна, портата се отваряше към широк път, чийто външен парапет минаваше по ръба на пропастта, сетне завиваше на юг и лъкатушно се спускаше към мрака, за да се слее с пътя от Моргулския проход. По-нататък минаваше през грубо изсечен пролом в Моргай към долината Горгорот и далечния Барад-дур. Тесният планински път, на който стоеше Сам, бързо подскачаше надолу по стълби и стръмни пътеки и достигаше главното шосе под навъсените стени, близо до портата на Кулата.
Както се взираше, Сам изведнъж разбра, едва ли не поразен, че тая твърдина е била изградена не за да отблъсква враговете извън Мордор, а за да ги удържа вътре. И наистина — тя бе древно творение на Гондор, преден пост от източната отбрана на Итилиен, издигнат в дните, когато след Сетния съюз мъжете от Задмория бдели над зловещите земи на Саурон, където още се спотайвали изчадията му. Но както с Наркост и Каркост, Зъберните кули, така и тук бдителността се изгубила, предателство въвело в Кулата Предводителя на Духовете на Пръстена и вече от безброй години я владееха зли твари. След завръщането си в Мордор Саурон я сметнал за полезна; той имаше малко слуги и множество роби, сковани от страха, та и до този ден главната цел на кулата си оставаше, както в древността, да попречи на бягството от Мордор. Ала ако неприятелят прибързано се опиташе да проникне тайно в страната, кулата се оказваше и последна недремеща стража против всеки, който би убягнал от очите на Моргул и Корубана.
За Сам бе повече от ясно колко безнадеждно ще е да се промъкне под осеяните с очи стени и да отмине охраняваната порта. Дори и да го стореше, не би стигнал далеч между крайпътните постове — дълбоката черна сянка, в която не долиташе червеното зарево, нямаше да го укрива за дълго от нощното зрение на орките. Но колкото и отчаян да бе този път, сега задачата бе още по-страшна — не да се промъкне край портата и да избяга, а сам да влезе в нея.
Мисълта му се върна към Пръстена, но вместо утеха той намери само ужас и заплаха. Още щом бе зърнал пламтящия в далечината Съдбовен връх, бе усетил промяна в товара си. С наближаването на огромните пещи, където в мрака на времето го бяха оформили и изковали, Пръстенът се изпълваше с нова сила, ставаше все по-свиреп и само могъща воля би могла да го укроти. Макар че Пръстенът не бе на ръката му, а висеше на верижката, както стоеше, Сам се усети извисен, сякаш облечен в собствената си чудовищно израснала сянка — грамадна и злокобна заплаха, надвиснала върху стените на Мордор. Усети, че отсега нататък има само два пътя — да се откаже от Пръстена, колкото и да го мъчи това; или да си го присвои и да влезе в двубой със Силата, заседнала в мрачната си твърдина отвъд долината на сенките. Пръстенът вече го изкушаваше, разяждаше волята и разума му. Безумни фантазии се зародиха в главата му; видя как Самознай Силни, Герой на епохата, крачи с пламтящ меч из помръкналите земи и позовани от него армии се стичат в поход да разрушат Барад-дур. А сетне облаците бягат, грейва ясно слънце и по негова заповед долината Горгорот се превръща в градина с цветя и плодни дръвчета. Трябваше само да надене Пръстена, да го обяви за свое притежание — и всичко това можеше да се сбъдне.
Най-вече обичта към господаря му му помогна да издържи в този час на изпитание; а и дълбоко в душата му тлееше все още непокорен здравият хобитов разум — сърцето му знаеше, че не е толкова силен, та да поеме подобен товар дори ако виденията не бяха само коварна примамка. Една малка градинка на волен градинар — само от това се нуждаеше и това му се полагаше, а не да управлява чуждите.