— Нито птица, нито звяр — каза Фродо. — Зов или сигнал беше — във воя имаше думи, макар че не успях да ги схвана. Ала никой хобит няма подобен глас.
Повече не говориха за това. Всички мислеха за Конниците, но никой не ги спомена. Сега не смееха нито да стоят, нито да тръгнат; ала рано или късно трябваше да пресекат голото поле към Сала. По-добре бе да го сторят рано, преди да се е мръкнало. Набързо нарамиха раниците си и потеглиха.
Гората свърши изведнъж. Пред тях се разстлаха широки пасища. Сега хобитите видяха, че наистина са се отклонили прекалено на юг. В далечината, отвъд равнините и Реката, се мержелееше ниският хълм на Фукови оврази, но сега той беше отляво. Предпазливо се измъкнаха измежду дърветата и колкото можеха по-бързо се устремиха през полето.
Лишени от закрилата на гората, те отначало се изплашиха. Далече назад се издигаше възвишението, където бяха закусили. Фродо очакваше едва ли не да зърне на фона на небето черната фигура на Конник, ала от Конника нямаше и следа. Слънцето се изтръгна от парцаливите облаци и отново засия ярко, слизайки към хълмовете, които бяха напуснали. Страхът им изчезна, макар че все още се чувстваха неспокойни. Областта ставаше все по-облагородена и спретната. Скоро навлязоха в добре поддържани нивя и ливади — появиха се плетове, огради и отводнителни канали. Всичко изглеждаше мирно и тихо като в най-обикновено кътче на Графството. Всяка стъпка повдигаше настроението им. Наближиха Реката и Черните конници взеха да им се струват горски призраци, останали сега далеч назад.
Минаха покрай голяма нива, засята с ряпа, и стигнаха до яка порта. Отвъд нея дълбок коловоз минаваше между ниските плетове и се губеше сред скупчени дървета. Пипин спря.
— Познавам тия ниви и портата! — каза той. — Това е Лъжипът, чифликът на стария Чудоум. Ей го там, сред тополите.
— От трън, та на глог! — изохка Фродо с тъй разтревожено лице, сякаш Пипин бе заявил, че навлизат в проход към драконова бърлога. Другарите му го погледнаха изненадано.
— Че какво му е на стария Чудоум? — запита Пипин. — Той е приятел на всички Брендифуковци. Вярно, за бракониерите е същински звяр и има свирепи кучета… но в края на краищата тукашният народ живее досами границата и трябва да си отваря очите на четири.
— Знам — каза Фродо и смутено се разсмя. — Все едно, ужасно се плаша от Чудоум и кучетата му. Открай време заобикалям тоя чифлик. Когато бях още хлапе и живеех в Бренди-палат, старият на няколко пъти ме хвана, че му бера гъбите. Последния път ме напердаши, отведе ме при кучетата и рече: „Слушайте, момчета, ако тоя млад нехранимайко стъпи още веднъж в нивите ми, можете да го изядете. Изпроводете го сега!“ Гониха ме чак до Сала. Така и не се оправих от тоя страх… макар че, да си кажа правичката, псетата си знаеха работата и не ме докоснаха.
Пипин се разсмя.
— Е, време е да се престрашиш. Особено щом се връщаш да живееш във Фуков край. Всъщност старият Чудоум е голям добряк… стига да не му пипаш гъбите. Хайде да тръгнем по пътя, така няма да нагазим из нивите. Ако го срещнем, остави всичко на мен. Той е приятел с Мери и навремето бях редовен гост тук.
Те закрачиха по пътя и постепенно иззад дърветата отпред се показаха покривите на голямата къща и стопанските постройки. Чудоумовци, Меконоговци от Стъблино и повечето обитатели на Мочурището предпочитаха да живеят в къщи; висока стена обикаляше чифлика, съграден от масивни тухли. Пътят спираше пред голяма дървена порта в зида.
Тъкмо наближаваха, когато оттатък се раздаде страховит лай и нечий мощен глас изрева: „Дръж! Зъб! Вълк! Насам, момчета!“
Фродо и Сам мигом се заковаха, а Пипин пристъпи още няколко крачки. Портата се открехна, три огромни кучета изхвръкнаха на пътя и с яростен лай се нахвърлиха върху пътниците. На Пипин не обърнаха внимание, ала Сам трябваше да се свие край стената — два песа вълча порода го душеха подозрително и щом помръднеше, започваха да ръмжат. Настръхнал и озъбен, най-едрият и хищен звяр спря пред Фродо.
Иззад портата се появи набит, широкоплещест хобит с кръгло червендалесто лице.
— Здрасти! Здрасти! Кои сте и що щете тук? — запита той.
— Добър ден, господин Чудоум! — каза Пипин.
Фермерът го погледна внимателно.
— Я! Да пукна, ако това не е нашият Пипин, господин Перегрин Тук, искам да кажа! — провикна се той и намръщената му физиономия цъфна в усмивка. — Доста длъжко не съм ви виждал насам. Имате късмет, че ви познавам. Тъкмо се бях наканил да насъскам кучетата по чужденците. Чудновати работи стават днеска. Е, вярно, от време на време насам броди странен народ. Много сме близко до Реката — добави той, клатейки глава. — Ама тоя тип беше най-чуждият чужденец, дето някога ми е попадал пред очите. Не, докато съм жив, втори път няма да го пусна през нивите си.