— Пък и все едно, тия видения са лъжа и измама — каза си той. — Докато гъкна, онзи ще ме спипа. Завчас ще ме засече, само да надяна Пръстена в Мордор. Добре де, едно мога да кажа: работата изглежда безнадеждна като пролетна слана. Тъкмо когато наистина ми трябва да съм невидим, не мога да използвам Пръстена! Той ще ми е само товар и бреме с всяка крачка напред, ако изобщо успея да продължа. Що да сторя тогава?
Всъщност не се съмняваше. Знаеше, че трябва да слезе към портата без повече протакане. Вдигайки рамене, сякаш за да се отърси от сянката и да пропъди виденията, той бавно започна спускането. Струваше му се, че с всяка стъпка се смалява. Не след дълго вече се бе свил до размерите на дребен, изплашен хобит. Минаваше плътно под стените на Кулата и слухът му без чужда помощ долавяше крясъците и шума на битката. Засега глъчката като че ли долиташе от двора зад външната стена.
Сам беше към средата на пътеката, когато двама орки изхвръкнаха тичешком от мрачната порта към червеникавия здрач. Те не завиха към него. Бяха се устремили към главния път; но както бягаха, внезапно се препънаха и рухнаха неподвижно на земята. Сам не бе забелязал стрели, но се досети, че са ги застреляли други орки, застанали на стената или укрити в сянката на портата. Продължи напред, притиснат към стената отляво. Един поглед нагоре му стигаше да разбере, че няма начин да се изкатери по нея. Каменната зидария се издигаше на тридесет фута без пукнатини и ръбове към надвиснали тераси, напомнящи обърнати стъпала. Единственият път бе през портата.
Промъкваше се напред и крачейки, се питаше колко орки живеят в Кулата с Шаграт, колцина е довел Горбаг и за какво се карат, ако наистина се караха. Отрядът на Шаграт, изглежда, наброяваше към четиридесет бойци, а този на Горбаг бе двойно по-голям; но, разбира се, патрулът на Шаграт бе само част от гарнизона. Несъмнено се караха за Фродо и плячката. Сам спря за секунда — внезапно всичко му се стори ясно, сякаш го бе видял с очите си. Митрилната ризница! Разбира се, Фродо я носеше и те я бяха намерили. И ако се съдеше по разговора, Горбаг ламтеше за нея. Но засега заповедите на Черната кула бяха единствената защита на Фродо и отхвърлеха ли ги, той можеше да загине всеки миг.
— Напред, мързелан жалък! — подвикна си Сам. — Давай!
Той изтегли Жилото от ножницата и се хвърли към отворената порта. Но тъкмо когато се канеше да мине под високата арка, нещо го разтърси — сякаш бе налетял в мрежа като оная на Корубана, само че невидима. Не виждаше препятствие, но нещо по-силно от волята му преграждаше пътя. Огледа се и в сянката на портата съзря Двамата Пазачи.
Огромните фигури седяха на тронове. Всеки имаше по три сраснали тела и три глави, гледащи навън, навътре и напряко на портата. Лицата им бяха като на лешояди, върху мощните си скутове бяха отпуснали ноктести лапи. Изглеждаха издялани от грамадни каменни блокове, неподвижни бяха, ала усещаха всичко наоколо — изпълваше ги някакъв страховит дух на злокобна бдителност. Бяха разпознали врага. Видим или невидим, никой не можеше да мине неусетно. Щяха да му попречат да влезе или да избяга.
Напрегнал волята си, Сам отново се хвърли напред, рязко спря и се олюля като от удар по гърдите и главата. Сетне, като не можеше да измисли нищо друго, с безумна смелост отвърна на мисълта, изплувала в душата му — бавно извади стъкленицата на Галадриел и я издигна нависоко. Бялата светлина стремително се разгаряше и сенките под мрачния свод се разбягваха. Чудовищните Пазачи седяха хладни и неподвижни, разкрити в цялата си грозота. За миг Сам зърна проблясъци по черния камък в очите им и от тая искряща злоба му призля; но постепенно усети как волята им се люшва и се разпада сред страха.
Хвърли се покрай тях; ала докато прибираше тичешком стъкленицата в пазвата си, усети тъй ясно, сякаш отзад се бе захлопнала стоманена решетка, че те подновяват бдението си. И откъм зловещите глави долетя остър, писклив крясък, отекващ сред извисените стени. Като че в отговор, далече горе самотно се обади дрезгава камбана.
— Чиста работа! — рече си Сам. — Не стига другото, ами и позвънях на вратата! Добре де, излизайте вие там! — Провикна се той. — Кажете на капитан Шаграт, че го е повикал грамадният елфически воин, а и елфическият меч е тук!
Никакъв отговор. Сам широко закрачи напред. В ръката му Жилото лъщеше със синкави отблясъци. Дворът тънеше в дълбока сянка, но той различи, че плочките са осеяни с трупове. Досами нозете му лежаха двама оркски стрелци с ножове между плешките. По-нататък се търкаляха още много фигури — някои самотни, както ги бяха съсекли или застреляли; други по двойки, все още вкопчени един в друг, загинали насред последния си смъртен удар с кинжал, зъби, нокти. Камъните лепнеха от черна кръв.