Сам различи два вида униформи, едните със знака на Червеното око, другите с Луната, обезобразена от призрачно мъртвешко лице; ала не спря да ги огледа по-внимателно. От другата страна на двора в подножието на Кулата имаше открехната врата и през нея се процеждаше червеникава светлина; едър орк лежеше мъртъв на прага. Сам прескочи трупа, влезе и объркано се огледа.
Висок, кънтящ коридор водеше от вратата към планинския склон. Озаряваха го мътните пламъци на факли, закачени на скоби по стените, но отсрещният край се губеше в здрача. От двете страни се виждаха множество врати и отвори, но коридорът бе пуст — само няколко тела лежаха проснати на пода. От подслушания разговор на капитаните Сам знаеше, че жив или мъртъв, Фродо най-вероятно ще е в някаква килия високо горе, към върха на кулата; ала можеше да търси цял ден, докато намери пътя.
— Май ще да е някъде отзад — промърмори Сам. — Цялата Кула отстъпва към склона, като се катери нагоре. И във всеки случай най-добре ще е да следвам тия светлини.
Той продължи по коридора, но сега вървеше бавно и с всяка нова крачка все по-колебливо. Ужасът отново го сграбчваше. Не се чуваше никакъв звук освен тропота на нозете му, който сякаш се превръщаше в отекващ грохот, в удари на огромни пестници по камъните. Труповете; пустотата; влажните черни стени, сякаш облени с кръв под светлината на факлите; страхът, че внезапна смърт се спотайва някъде извратите или сенките; и в дъното на всичките му мисли дебнеше бдителната злоба край портата — като че не бе по силите му да се изправи срещу всичко това. С радост би предпочел схватка — стига да не го налетят мнозина наведнъж — пред тая чудовищна, натегнала несигурност. Застави се да мисли за Фродо, прострян вързан, страдащ или мъртъв нейде из това страховито място. Продължи напред.
Беше отминал светлината на факлите и наближаваше голямата сводеста врата в края на коридора — вътрешната страна на подземната порта, както правилно се досещаше, — когато отгоре долетя страхотен задавен крясък. Застина на място. После чу стъпки. Някой бягаше стремглаво по кънтящото стълбище над главата му.
Волята бе твърде слаба и бавна, за да удържи ръката му. Тя дръпна верижката и сграбчи Пръстена. Но Сам не го надяна; тъкмо както го бе притиснал към гърдите си, някакъв орк се смъкна с громолене надолу. Изскочи от тъмния отвор отдясно и се втурна към него. Деляха ги не повече от шест крачки, когато той вдигна глава и видя пришълеца; Сам чу пресекливия му дъх и зърна блясъка в кървясалите очи. Грозната твар спря втрещена. Бе видяла не дребен, изплашен хобит, който се мъчеше да удържи меча в треперещата си десница — на фона на колебливата светлина се извисяваше огромен безмълвен силует, обгърнат в сива сянка; в едната си ръка държеше меч и самото му сияние ослепяваше, а другата бе стисната пред гърдите му, ала прикриваше някаква незнайна заплаха, изпълнена със съдбовна мощ.
За миг оркът приклекна, сетне с грозен крясък на ужас се обърна и хукна натам, откъдето бе дошъл. Нито едно куче не се е въодушевявало тъй, виждайки, че врагът подвива опашка, както Сам пред това неочаквано бягство. С мощен рев той се хвърли подир беглеца.
— Да! Елфическият воин се развихря! — крещеше той. — Идвам. Само ми покажи пътя, инак жив ще те одера!
Но чевръстият и охранен орк бе на своя земя. Сам бе чужденец, гладен и изтощен. Витата стълба беше висока и стръмна. Сам взе да се задъхва. Оркът скоро изчезна от погледа му и вече само неясно се чуваше тропотът на краката му, устремен все по-нагоре. Сегиз-тогиз той надаваше вопъл и ехото пробягваше покрай стените. Но постепенно и сетният звук заглъхна в далечината.
Сам продължаваше да пухти нагоре. Усещаше, че е на прав път, и това силно го въодушеви. Отпусна Пръстена и затегна колана си.
— Добре, добре! — каза си той. — Де да можеше и останалите толкоз да не харесват мен и Жилото — току-виж, нещата се подредят по-добре, отколкото очаквах. Както и да е, изглежда, че Шаграт, Горбаг и съдружие са свършили почти цялата работа вместо мен. Убеден съм, че тъдява не е останала жива душа освен оня дребен подплашен плъх!
И при тия думи той се закова на място, сякаш се бе блъснал с глава в каменната стена. Пълният смисъл на изречението го порази като удар. Не е останала жива душа! Чий бе онзи ужасен предсмъртен писък!