— Фродо, Фродо! Господарю! — изрида той. — Какво ще правя, ако са ви убили? Е, най-сетне идвам право към върха, та да видя каквото трябва.
Заизкачва се нагоре, все по-нагоре. Наоколо бе тъмно, само тук-там по ъглите примигваха факли и лъч светлина прозираше през някакъв отвор, водещ към високите етажи на Кулата. Сам опита да брои стъпалата, но след двеста изгуби нишката. Сега се движеше крадешком, защото му се струваше, че нейде нагоре дочува неясен разговор. Изглежда, оцелелият не бе самичък.
Тъкмо когато усещаше, че вече не може да изтласка дъха от гърдите си, нито да застави коленете си да се сгъват, стълбата изведнъж свърши. Той спря неподвижно. Гласовете звучаха гръмко и съвсем наблизо. Сам се озърна. Беше се изкатерил чак до плоския покрив на третия и най-висок етаж на Кулата — открита площадка, широка около двадесет ярда и оградена с нисък парапет. Тук стълбата беше закрита от малка сводеста стаичка насред покрива, с тесни врати на изток и на запад. Долу, на изток, Сам различаваше просторната мрачна равнина на Мордор и далечната пламтяща планина. Дълбините отново бушуваха и огнените реки пламтяха тъй яростно, че дори от това разстояние озаряваха с червен блясък върха на кулата. На запад гледката бе закрита от основата на най-горната кула, разположена в западната част на този висок двор и извисена като рог далеч над хребетите на околните хълмове. В тесния процеп на един прозорец искреше светлина. От мястото, където бе застанал Сам, нямаше и десет ярда до вратата. Тя бе отворена, ала мрачна, и точно от сянката под нея долитаха гласовете.
Изпървом Сам не се вслуша; прекрачи през източната врата и се огледа. Веднага видя, че тук, горе, е била най-лютата битка. Цялата площадка бе осеяна с мъртви орки или изпосечени и пръснати глави и крайници. Вонеше на смърт. Ръмжене, удар и крясък го накараха отново да се хвърли към укритието. Надигна се гневен оркски глас и той веднага го разпозна — дрезгав, груб, студен. Говореше Шаграт, командир на Кулата.
— Нямало пак да тръгнеш, а? Проклет да си, Снага, червейче жалко! Грешиш, ако мислиш, че съм толкова пострадал, та да се перчиш пред мен. Ела да ти изскубна очите, както на Радабуг преди малко. Ще ти дам да се разбереш, като пристигнат новите момци — ще те пратя на Корубана.
— Поне докато си жив, няма да дойдат — злобно отвърна Снага. — Вече два пъти ти казах, че свинете на Горбаг стигнаха първи до портата и никой от нашите не се измъкна. Лагдуф и Музгаш изтичаха навън, но ги застреляха. Всичко видях от прозореца, казвам ти. А те бяха последните.
— Значи ти ще трябва да идеш. Каквото ще да става, аз съм длъжен да остана тук. Но съм ранен. Дано Черните ями да глътнат тоя мръсен бунтовник Горбаг! — От устата на Шаграт се проточи наниз проклятия и сквернословия. — Изпати си повече от мен, но ме наръга, боклукът гаден, преди да го удуша. Трябва да вървиш, инак ще те изям. Ако не пратим вест на Лугбурз, и двамата ни чакат Черните ями. Да, и тебе. Спотайването тук няма да те спаси.
— Втори път по тая стълба не слизам, нищо, че си командир — изръмжа Снага. — Хич! Не пипай ножа, че ще ти забуча една стрела в търбуха. Чуят ли Те какво е станало, няма да си командир за дълго. Аз отбранявах Кулата против ония вонящи плъхове от Моргул, ама вие, двамата безценни командири, забъркахте хубава каша, като се сбихте за плячката.
— Стига толкоз — изфуча Шаграт. — Имах си заповеди. Горбаг започна, като се опита да отмъкне оная хубава ризница.
— А пък ти взе да се фукаш и го накара да кипне. Така или иначе, той се оказа по-благоразумен от теб. Колко пъти ти каза, че по-опасният от шпионите още броди на свобода, а ти се правеше на глух. И сега не чуваш. Горбаг беше прав, казвам ти. Тъдява броди грамаден боец, някой от ония смърторъки елфи или от мръсните тарки. Насам идва, казвам ти. Нали чу камбаната. Минал е край Пазачите и това само тарк може да го стори. Сега е на стълбата. И додето не се махне оттам, не слизам. Не слизам, та ако ще и Назгул да си.
— Значи тъй било, а? — кресна Шаграт. — Едно искаш, друго не искаш? А като дойде, ще си плюеш на петите и ще ме изоставиш? Не, няма да успееш! Първо ще ти източа кръвчицата от търбуха.
Дребният орк изхвръкна през вратата на куличката. Подир него се зададе Шаграт, грамаден орк с дълги ръце, стигащи до земята, както тичаше прегърбен. Но едната му ръка висеше безсилно и кървеше, другата стискаше голям черен вързоп. Прикрит зад вратата на стълбата, Сам зърна мимоходом злобното му лице сред червеното зарево — беше раздрано от ноктести лапи и оплескано с кръв; устата бе озъбена като зверска паст; лиги се точеха от щръкналите бивни.