Доколкото Сам успя да види, Шаграт подгони Снага около ръба на покрива, а дребният орк се шмугна под ръката му, с писък хукна обратно към куличката и изчезна. Шаграт спря. През източната врата Сам го видя да стои задъхан край парапета. Лявата му лапа безсилно се свиваше и отпускаше. Оркът остави вързопа на пода, измъкна с дясната си лапа дълъг червен нож и плю върху острието. Приближи се до парапета, надвеси се и погледна надолу към двора. На два пъти се провикна, но никой не отговори.
Внезапно, както Шаграт се бе привел с гръб към покрива, Сам с изумление забеляза, че една от проснатите фигури се раздвижва. Пълзеше. Протегна лапа и сграбчи вързопа. Мъчително се надигна. В другата ръка стискаше копие с широко острие и къса, пречупена дръжка. Готвеше се да намушка врага. Но в този миг през зъбите му със съскане излетя стон на болка или омраза. Бърз като змия, Шаграт се стрелна настрани, завъртя се и заби ножа в гърлото на врага.
— Очистих те, Горбаг! — викна той. — Не си бил мъртъв, а? Е, сега ще си довърша работата.
Хвърли се върху падналото тяло и бясно заподскача по него, като се привеждаше от време на време да мушка и кълца с ножа. Най-сетне, удовлетворен, отметна глава и нададе ужасен бълбукащ победен вой. После облиза ножа, стисна го между зъбите си и като грабна вързопа, се помъкна към входа на стълбата.
Сам нямаше време да мисли. Можеше да се измъкне през другата врата, но това едва ли би останало незабелязано; а играта на криеница с този чудовищен орк скоро би свършила печално. И той стори онова, което навярно бе най-доброто при това положение. С рев изскочи срещу Шаграт. Сега Пръстенът не беше в ръката му, но си оставаше у него като спотаена мощ и страховита заплаха за робите на Мордор; а в ръката му бе Жилото и сиянието му се стовари върху очите на орка като жесток звезден блясък, долетял от страшните елфически земи — видение, що пораждаше леден ужас в душите на орките. Шаграт не можеше едновременно да се бие и да стиска съкровището си. Спря и изръмжа с оголени зъби. Сетне отново по оркски рипна настрани и когато Сам се нахвърли върху него, употреби тежкия вързоп едновременно като щит и оръжие — грубо го тласна към лицето на противника. Сам се олюля и преди да се опомни, Шаграт се шмугна покрай него и хукна по стълбата.
Проклинайки, Сам го подгони, ала не стигна далече. Скоро мисълта за Фродо се завърна и той си спомни, че другият орк се бе изкачил в куличката. Предстоеше му нов ужасен избор, но нямаше време да размишлява. Ако Шаграт успееше да избяга, скоро щеше да се върне с подкрепления. Но ако Сам го подгонеше, другият орк можеше да стори нещо чудовищно. Пък и не се знаеше дали Сам нямаше да изтърве Шаграт или да загине в схватката. Бързо се завъртя и изтича нагоре по стълбата.
— Като че пак сбърках — въздъхна той. — Но съм длъжен първо да се изкатеря до върха, а после да става каквото ще.
Далече долу Шаграт се смъкна по стълбата, изскочи на двора и изчезна през портата, стискайки безценния си товар. Ако Сам можеше да го види и да узнае каква скръб ще донесе това бягство, навярно би се поколебал. Но сега мислите му бяха устремени към последния етап на издирването. Предпазливо се приближи до вратата на куличката и прекрачи навътре. Обгърна го мрак. Но скоро зорките му очи доловиха отдясно мътна светлинка. Тя долиташе през отвор, водещ към нова, мрачна и тясна стълба. Стъпалата, изглежда, се виеха нагоре покрай кръглата вътрешна стена на куличката. Нейде горе мъждукаше факла.
Сам тихичко се заизкачва нататък. Стигна до пращящата факла, закрепена над една врата отляво; от другата страна имаше тесен прозорец, обърнат на запад — едно от червените очи, които двамата с Фродо бяха зърнали отдолу, когато излизаха от тунела. Сам бързо отмина вратата и се втурна към втория етаж, изтръпнал от очакването всеки момент някой да го нападне изотзад и да вкопчи смъртоносни пръсти в гърлото му. След малко стигна до източен прозорец и нова факла над врата към коридор, пресичащ средата на кулата. Вратата бе отворена, коридорът бе тъмен въпреки колебливата светлина на пламъка и червеното зарево, което се процеждаше отвън през тесния прозорец. Сам се прокрадна по коридора. Отляво и отдясно имаше ниски вратички; и двете бяха залостени. Не се чуваше нито звук.
— Задънена улица подир всичкото катерене! — промърмори Сам. — Това не може да е върхът на кулата. Но що да сторя сега?
Тичешком се върна към по-долния етаж и опита да отвори вратата. Тя не помръдна. Пак изтича нагоре и челото му се обля в пот. Усещаше, че всяка минута е безценна, но времето летеше, а той не можеше да стори нищо. Вече не се боеше от Шаграт, Снага или което и да било друго оркско изчадие. Жадуваше само за господаря си, за един поглед към лицето му, за едно докосване на ръката му.