Накрая, изтощен и потиснат от чувството за окончателно поражение, той седна на стълбата под етажа с коридора и отпусна лице в шепите си. Наоколо царуваше спокойствие, ужасяващо спокойствие. Факлата, която догаряше още при идването му, изцвърча и угасна; усети как го залива вълната на мрака. И сетне, за свое собствено удивление, тласнат от някаква незнайна мисъл в душата си, Сам тихичко запя — тук, в безнадеждния и скръбен завършек на дългото пътуване.
Сред студената мрачна кула гласът му звучеше тъничко и треперливо — глас на изгубен и морен хобит, нито един орк не би го сбъркал с ясната песен на елфически владетел. Напяваше стари детски песнички от Графството и откъси от стиховете на господин Билбо, които изплуваха в мисълта му като мимолетни видения на родния край. И сетне в него изведнъж се надигна нова сила и гласът му зазвъня, а в простичката мелодия неканени се вмъкнаха нови, току-що съчинени слова:
— Зад крепки кули с мощен вал — подхвана той отново и тутакси млъкна. Стори му се, че долавя ответен тих гласец. Но сега не чуваше нищо. Да, чуваше нещо, но не глас. Задаваха се стъпки. В горния коридор лекичко се открехна врата; пантите изскърцаха. Сам приклекна и се ослуша. Вратата глухо тупна и се затвори; после отекна ръмжащ оркски глас:
— Ехей! Ти там, бунищен плъх! Стига си цвърчал, да не дойда да те оправя. Чуваш ли?
Никакъв отговор.
— Ха така — изръмжа Снага. — Обаче за всеки случай ще дойда да хвърля един поглед, та да видя какво си си наумил.
Пантите отново изскърцаха и надничайки над прага на коридора, Сам зърна как през отворената врата проблесна светлина и отвътре се измъкна неясната фигура на орка. Той като че носеше стълба. Внезапно отговорът осени Сам — до най-горната килия се стигаше през люк в свода на коридора. Снага изправи стълбата, закрепи я, изкатери се нагоре и изчезна. Сам го чу да издърпва резето. Сетне грозният оркски глас заговори пак:
— Лежи кротко, инак ще си платиш за всичко! Не вярвам още дълго да живееш в мир; но ако не искаш да почнем веселбата още отсега, затваряй си човката, ясно ли е? А това да ти е за спомен!
Изплющя камшик. От този звук в гневното сърце на Сам лумна ярост. Той скочи, изтича напред и се изкатери по стълбата като котка. Главата му се подаде насред пода на широка кръгла зала. От тавана висеше червен фенер; западният прозорец бе висок и мрачен. Под него, край стената, лежеше нещо, но над него се бе разкрачил черният силует на орка. Той повторно надигна камшика, ала не успя да удари.
Сам изкрещя и с Жилото в ръка се хвърли напред. Оркът се завъртя, но преди да направи крачка, Сам посече китката, в която бе камшикът. Виейки от болка и страх, оркът отчаяно го нападна с приведена глава. Новият удар на Сам профуча из въздуха и загубил равновесие, той се просна по гръб, но протегна ръка да сграбчи куцукащия край него орк. Още преди да се надигне, дочу крясък и глух удар. В лудото си бягство оркът се бе препънал в стълбата и бе паднал през отворения люк. Сам повече не помисли за него. Изтича към сгушената на пода фигура. Това бе Фродо.
Беше гол и като че в несвяст лежеше върху куп мръсни парцали; с отметнати нагоре ръце закриваше главата си, а по ребрата му се виеше грозен белег от камшик.
— Фродо! Скъпи ми господин Фродо! — провикна се Сам, почти заслепен от сълзи. — Сам е тук, дойдох!
Леко надигна господаря и го притисна към гърдите си. Фродо отвори очи.
— Още ли сънувам? — измънка той. — Само че другите сънища бяха ужасни.
— Изобщо не сънувате, господарю — каза Сам. — Истина е. Аз съм. Дойдох.
— Просто не мога да повярвам — промърмори Фродо и се вкопчи в него. — Първо беше орк с камшик, после се превърна в Сам. Значи все пак не съм сънувал, като чух песента отдолу и се помъчих да отвърна? Ти ли беше?