— Точно тъй, господин Фродо. Почти бях изгубил надежда. Не можех да ви открия.
— Е, ето че можа, Сам, скъпи Сам — каза Фродо и се отпусна в гальовните му ръце, притваряйки очи като задрямало дете, когато любим глас или ръка пропъжда нощните страхове.
Сам усещаше, че може да остане навеки сред това безконечно щастие, но не биваше да си го позволи. Не стигаше да намери господаря си, тепърва трябваше да се помъчи да го спаси. Той целуна Фродо по челото.
— Хайде! Събудете се, господин Фродо! — изрече той, като се помъчи гласът му да звучи жизнерадостно, сякаш в лятно утро отмяташе завесите от прозорците на Торбодън.
Фродо въздъхна и седна.
— Къде сме? Как съм попаднал тук?
— Няма време за разправяне, трябва да се махаме оттук, господин Фродо — отвърна Сам. — Намирате се на върха на оная кула, дето я видяхме отдолу, като излизахме от тунела, преди орките да ви хванат. Не знам колко време е минало оттогава. Сигурно повече от ден.
— Само толкова ли? — учуди се Фродо. — А сякаш са цели седмици. Трябва да ми разкажеш всичко при пръв удобен случай. Нещо ме удари, нали? И аз пропаднах сред мрак и отвратителни сънища, а като се събудих, открих, че наяве е още по-зле. Отвсякъде ме обграждаха орки. Мисля, че тъкмо ми бяха сипали в гърлото някакво ужасно парливо питие. Главата ми се избистри, но бях смазан от болки и умора. Те смъкнаха всичко от мен; после двама едри гадове дойдоха и взеха да ме разпитват, разпитват, докато не ми се стори, че ще полудея, а те стояха над мен, злорадстваха и опипваха ножовете си. Никога не ще забравя лапите и очите им.
— Ще ги забравите, стига да не приказвате за тях, господин Фродо — възрази Сам. — И ако не искаме пак да ги видим, да тръгваме час по-скоро. Можете ли да вървите?
— Да, мога да вървя — каза Фродо и бавно се надигна. — Не съм ранен, Сам. Просто съм много изморен и ме боли тук.
Той докосна с ръка основата на шията си над лявото рамо. Изправи се и на Сам му се стори, че го вижда обвит от пламъци — в лъчите на надвисналата лампа кожата му изглеждаше алена. Направи една-две крачки.
— Сега е по-добре! — каза той, леко ободрен. — Не смеех да помръдна нито когато оставах сам, нито когато идваше някой от пазачите. Чак докато почна олелията и боят. Двамата едри гадове — мисля, че те се караха. За мен и вещите ми. Лежах примрял от страх. Сетне настъпи мъртвешка тишина и така бе още по-зле.
— Да, изглежда, са се карали — потвърди Сам. — Тук трябва да е имало към двеста от тия мръсни твари. Дето се вика, множко щяха да му дойдат на Сам Майтапер. Но те сами се изпотрепаха. Голям късмет, но сега няма да се бавим да съчиняваме песни за това, първо да се измъкнем оттук. Е, какво да правим? Не можете да тръгнете през Черната страна гол-голеничък, господин Фродо.
— Те ми взеха всичко, Сам — каза Фродо. — Всичко, което имах. Разбираш ли? Всичко! — Той отново се сгуши на пода с клюмнала глава, сякаш едва след собствените си думи бе осъзнал окончателната катастрофа и отчаянието го бе сломило. — Задачата се провали, Сам. Дори да се измъкнем оттук, няма спасение за нас. Само елфите могат да се спасят. Далеч, далеч от Средната земя, далеч отвъд Морето. Ако и неговата шир не отстъпи пред Сянката.
— Не, не са взели всичко, господин Фродо. И не сме се провалили поне засега. Аз го взех, господин Фродо, да ме прощавате. И го опазих. Сега е на шията ми, ама е страхотен товар. — Сам бръкна в пазвата си за Пръстена и верижката. — Но вече сигурно трябва пак да си го вземете.
Сега, когато бе дошъл моментът, Сам се колебаеше дали да върне Пръстена и отново да стовари тежестта върху плещите на господаря си.
— Взел си го? — задъха се Фродо. — Донесъл си го тук? Сам, ти си чудесен! — Сетне тонът му се промени рязко и удивително. — Дай ми го! — изкрещя той, като стана и протегна трепереща ръка. — Дай ми го веднага! Не бива да го носиш!
— Добре, господин Фродо — отвърна поучуденият Сам. — Ето го! — Той бавно извади Пръстена и смъкна верижката през главата си. — Но сега сте в страната на Мордор, сър; като излезете, ще видите Огнената планина и прочие. Ще откриете, че сега Пръстенът е много опасен и много тежък за носене. Ако ви затрудни, не може ли и аз да помагам понякога?
— Не, не! — викна Фродо и грабна Пръстена и верижката от шепата на Сам. — Не се и надявай, крадец!