— Е, аз поразмислих, господин Фродо — отвърна Сам. — По-добре да не си изоставям вещите, като не можем да ги унищожим. А пък не мога да надяна оркска ризница върху другите дрехи, нали? Ще трябва само да се поприкрия.
Той коленичи и грижливо сгъна елфическия плащ. Вързопчето се оказа удивително малко. Прибра го в раницата си. Сетне стана, метна я на гръб, надяна оркски шлем и се загърна с друг черен плащ.
— Готово! Подхождаме си горе-долу. А сега да изчезваме!
— Не мога да тичам през цялото време, Сам — криво се усмихна Фродо. — Надявам се, че си поразпитал за крайпътните ханчета. Или си забравил за храната и питието?
— Божичко, вярно, че забравих! — възкликна Сам и съкрушено подсвирна. — Хубава работа, господин Фродо, покрай вас и мен ме налегна глад и жажда! Не помня откога не съм кусвал ни хапка ни капка. Всичко бях забравил и само вас търсех. Чакайте да помисля! Когато проверих за последен път, имах доста от пътния хляб и от запасите, дето ни ги даде Военачалникът Фарамир. Но в манерката ми най-много да е останало нещичко на дънцето. Няма начин да стигне за двама ни. Не ядат ли орките, не пият ли? Или се прехранват с мръсен въздух и отрова?
— Не, Сам, ядат и пият. Сянката, която ги е породила, може само да копира, но не и да твори — не може да създаде нещо ново, свое. Не вярвам да е дала живот на орките, само ги е съсипала и опорочила; тъй че, щом живеят, трябва да го правят както всички живи същества. Ако не намерят нещо по-добро, задоволяват се с гнусна вода и храна, ала не и с отрова. Нахраниха ме, тъй че съм по-добре от теб. Някъде наоколо трябва да има храна и вода.
— Но нямаме време да ги търсим — каза Сам.
— Е, нещата не са чак толкова лоши, колкото си мислиш — каза Фродо. — Докато те нямаше, малко ми провървя. Оказа се, че не са взели всичко. Между парцалите на пода намерих сухарната си торбичка. Претърсили я, разбира се. Но предполагам, че само от вида и аромата на лембас са се отвратили повече, отколкото Ам-гъл. Разсипали са го, доста са изпотъпкали и натрошили, но посъбрах малко. Трябва да е почти колкото имаш и ти. Обаче са прибрали Фарамировите запаси и са накълцали манерката ми.
— Няма какво да приказваме — заяви Сам. — За начало не е зле. Но с водата ще закъсаме. Е, хайде, господин Фродо! Да се махаме, че инак цяло езеро няма да ни помогне!
— Не мърдам, докато не хапнем някой залък, Сам — отвърна Фродо. — Ето, вземи тази елфическа питка и изпий последните капки от манерката си! Цялата работа е без надежда, тъй че да не се тревожим за утрешния ден. Сигурно няма да го дочакаме.
Най-сетне потеглиха. Спуснаха се по стълбата, после Сам я свали в коридора до сгърченото тяло на падналия орк. Стълбището бе мрачно, но от покрива още се виждаше заревото на Планината, макар че и то вече гаснеше сред мътночервена жарава. За да допълнят маскировката, двамата си взеха по един щит и продължиха.
Морно се затътриха надолу по голямото стълбище. Високата килия в куличката зад тях, където се бяха срещнали, им се струваше едва ли не уютна — сега пак бяха на открито и над стените се носеше незнаен ужас. Макар и мъртва, Кулата на Кирит Унгол продължаваше да тъне в злокобен страх.
Накрая стигнаха до вратата към двора и спряха. Дори оттук усещаха как ги блъска злобата на Пазачите — тия безмълвни черни фигури от двете страни на портата, през която се процеждаше мътното зарево на Мордор. Запромъкваха се между чудовищните трупове на орките и всяка нова крачка ставаше все по-трудна. Принудиха се да спрат още преди да достигнат арката. Да мръднат и инч напред, значеше болка и изнемога за волята и нозете.
Фродо нямаше сили за подобна борба. Отпусна се на земята.
— Не мога да продължа, Сам — промърмори той. Ще припадна. Не знам какво ми става.
— Аз знам, господин Фродо. Дръжте се сега! Портата е виновна. Някаква дяволия има в нея. Но аз минах и пак ще мина. Не Може да е по-опасно отпреди. Напред!
Сам отново измъкна елфическата стъкленица на Галадриел. Сякаш за да почете храбростта му и да озари с блясъка си вярната мургава хобитовска десница, сторила такива подвизи, стъкленицата лумна изведнъж и като мълния изпълни сенчестия двор с ослепително сияние; но пламъкът не отмина, а продължи да гори.
— Гилтониел, А Елберет! — провикна се Сам. Незнайно защо мисълта му внезапно се бе стрелнала към елфите в Графството и песента, която бе прогонила Черния конник сред гората.
— Айя еленион, анкалима! — изкрещя Фродо зад него.
Волята на Пазачите се скъса изведнъж като претоварено въже и хобитите закуцукаха напред. Сетне побягнаха. През портата, край грамадните седящи фигури с искрящи очи. Раздаде се пукот. Ключовият камък на арката се стовари на сантиметри от тях, стената горе се пропука и рухна в развалини. Бяха се изтръгнали на косъм от гибелта. Камбаната отекна и откъм Пазачите се надигна остър, страховит вой. Далече горе сред мрака някой отвърна. От черното небе светкавично налетя крилат силует, процепващ облаците с призрачен крясък.