Глава 2
Страната на сянката
С последния остатък от самообладание Сам прибра стъкленицата в пазвата си.
— Бягайте, господин Фродо! — викна той. — Не, не натам! Отвъд стената има пропаст. След мен!
Побягнаха надолу по пътя. Петдесет крачки по-нататък острият завой покрай мощен скален зъбер ги скри от Кулата. Засега бяха спасени. Прилепени към камъка, двамата си поотдъхнаха, после едновременно се хванаха за сърцата. Кацнал на стената край разрушената порта, Назгулът нададе мъртвешкия си вик. Скалите прокънтяха.
Обзети от ужас, двамата се запрепъваха надолу. Скоро пътят пак рязко зави на изток и за един страхотен миг ги изложи на поглед откъм Кулата. Притичвайки, те се озърнаха и видяха огромната черна фигура върху бастиона; после нахълтаха между високите скални стени на процепа, който се спускаше стръмно към Моргулския път. Добраха се до кръстопътя. Все още не се виждаше никаква следа от орките, нито пък долиташе отговор на крясъка на Назгула; ала знаеха, че тишината не ще е за дълго. Всеки момент гонитбата можеше да започне.
— Тая няма да стане, Сам — каза Фродо. — Ако бяхме истински орки, трябваше да завтечем към Кулата, а не да бягаме от нея. Първият срещнат враг ще ни познае. Трябва някак да се махнем от пътя.
— Но не можем — отвърна Сам, — не можем без криле.
Отвесните източни склонове на Ефел Дуат се спускаха сред зъбери и пропасти към черната клисура, която ги делеше от вътрешния хребет. Малко подир кръстопътя, след ново стръмно надолнище, лек каменен мост прескачаше над бездната и прехвърляше пътя към безредно нахвърляните чукари и долини на Моргай. С отчаян устрем Фродо и Сам профучаха по моста; но едва бяха достигнали отвъдния край, когато се надигна олелия и врява. Далече и високо зад тях на планинския склон се мержелееше Кулата на Кирит Унгол с мътно лъщящи каменни стени. Внезапно дрезгавата камбана издрънча отново, после се заля в ситен звън. Засвириха рогове. Фродо и Сам не виждаха какво става напред, но вече дочуваха тропота на подковани нозе и по пътя долетяха бързите удари на копита.
— По-живо, Сам! Оттатък! — извика Фродо.
Изкатериха се по ниския парапет на моста. За щастие тук не ги чакаше страховит скок в пропастта, защото склоновете на Моргай вече се издигаха почти наравно с пътя; но бе прекалено тъмно, за да различат колко ще трябва да падат.
— Е, да вървим, господин Фродо — каза Сам. — Сбогом!
Той полетя надолу. Фродо го последва. Падайки, чуха как по моста нахлуват конници и подир тях барабанят нозете на тичащи орки. Но ако не се боеше толкова, Сам би се разсмял. Изтръпнали от страх при мисълта за гибелен удар в невидими скали, хобитите прелетяха не повече от дванадесет фута и с гръм и трясък се приземиха сред последното, което можеха да очакват — трънлив гъсталак. Сам остана да лежи неподвижно, смучейки одрасканата си длан.
Когато тропотът на нозе и копита отмина, той се осмели да прошепне:
— И таз добра, господин Фродо, не знаех, че нещо може да расте в Мордор! Ама ако знаех, тъкмо това щях да очаквам. Както ги усещам, тия бодили трябва да са дълги поне по един фут; изподупчиха ми всичките дрехи. Де да бях надянал оная ризница!
— Оркска ризница не пази от тия тръни — отвърна Фродо. — И коженото яке не помага.
С много мъки се изскубнаха от гъсталака. Тръните бяха по-яки от тел и се вкопчваха като хищни лапи. Докато се освободят, плащовете им станаха на парцали.
— А сега надолу, Сам — прошепна Фродо. — Бързо да слезем в долината, после при първата възможност ще завием на север.
Над белия свят изгряваше нов ден и далеч от здрача на Мордор Слънцето изплува иззад източния ръб на Средната земя; но тук нощният мрак не се разсейваше. Планината избълва облаци дим и огньовете изгаснаха. Заревото по чукарите помръкна. Замрял бе източният вятър, който ги обвяваше неизменно, откакто напуснаха Итилиен. Бавно и мъчително се смъкнаха надолу. Опипваха за опора, препъваха се, провираха се сред камъни и тръни в непрогледните сенки — надолу и все надолу, докато ги държаха краката.