Пред очите на Фродо и Сам светлата ивица се разля от край до край по хребета на Ефел Дуат и двамата съзряха някаква фигура, наближаваща откъм Запада с огромна бързина — отначало бе само черна точица сред искрящия прорез над планинските върхове, ала бързо нарасна, процепи като мълния мрачния балдахин и отмина високо нагоре. Отлитайки, нададе протяжния писклив вой на Назгулите, но този крясък вече не плашеше пътниците — жалба и отчаяние криеше той и носеше лоши вести за Черната кула. Предводителят на Духовете на Пръстена бе срещнал гибелта си.
— Какво ви казах? Става нещо! — викна Сам. — Шаграт разправяше, че войната се развивала добре, но Горбаг не беше много сигурен. И е бил прав. Нещата се поправят, господин Фродо. Обнадеждихте ли се сега?
— Е, не особено, Сам — въздъхна Фродо. — Всичко става далеч зад планините. Пътят ни е на изток, а не на запад. И съм толкова уморен. Как тежи Пръстенът, Сам! Напоследък непрекъснато го виждам в мислите си като огромно огнено колело.
Леконравният Сам тутакси посърна. Тревожно огледа господаря си и го хвана за ръката.
— Хайде, господин Фродо! — каза той. — Каквото поисках, вече го имам наполовина — малко светлинка. Стига колкото да ни помогне, но ми се чини, че ще е и опасна. Опитайте се да походите още малко, после ще легнем един до друг да отпочинем. Но сега хапнете един-два залъка от храната на елфите. Може да ви даде кураж.
Фродо и Сам си разделиха лембас и дъвчейки насила с пресъхнали уста, се затътриха напред. Макар светлината едва да напомняше сивкав здрач, това им стигаше, за да разберат, че са навлезли дълбоко в долината между планините. Тя леко се изкачваше на север и по дъното се виеше коритото на отдавна пресъхнал поток. Отвъд каменистия улей забелязаха утъпкана пътека да лъкатуши в подножието на западните урви. Ако знаеха отпреди, можеха да поемат по нея много по-рано, защото тя се отделяше от Моргулския път при западния край на моста и слизаше към дъното на долината по дълга стълба, изсечена в скалата. Използваха я патрули и вестоносци, забързани към по-малките постове и укрепления на север, между Кирит Унгол и теснините на Исенмаут, железните челюсти на Карах Ангрен.
За хобитите бе рисковано да тръгнат по тая пътека, ала трябваше да бързат, а Фродо усещаше, че няма сили да издържи тежкото катерене през канарите и непроходимите чукари на Моргай. Освен това прецени, че пътят на север ще е най-неочакван за преследвачите. Най-напред и най-старателно щяха да претърсят пътя на изток през равнината и западната пътека по прохода. Едва далече на север от Кулата той щеше да завие и да потърси начин да продължи на изток последния отчаян преход от пътешествието. И тъй, двамата прекосиха каменистото дъно, изкачиха се по оркската пътека и известно време крачиха по нея. Отляво канарите надвисваха и ги закриваха отгоре; но пътеката лъкатушеше непрекъснато и на всеки завой двамата пристъпваха предпазливо, стиснали дръжките на мечовете.
Светлината оставаше все тъй мътна — Ородруин продължаваше да бълва огромни облаци дим и изблъсквани нагоре от околния въздух, се издигаха все по-високо, докато достигнат над вятъра, и там се разпростираха в необятен свод, чиято опорна колона тънеше в скрити зад планините сенки. Хобитите се влачеха вече час, когато внезапно долетял звук ги закова на място. Невероятно, но грешка не можеше да има. Звънтеше вода. Отляво имаше дере — тъй тясно и стръмно, сякаш великанска брадва бе разцепила черната скала. И от него капеше вода — може би сетен остатък от благодатен дъжд, долетял от слънчеви морета със злата съдба да се излее накрая по стените на Черната страна и безплодно да се загуби надолу из праха. Тук тънката струйка изскачаше от скалата, пресичаше пътеката и завивайки на юг, бързо чезнеше сред мъртвите камъни.
Сам се хвърли напред.
— Ще кажа на Владетелката, ако някога я срещна отново! — викна той. — Светлина, а сега и вода! — Изведнъж спря. — Нека да пия пръв, господин Фродо.
— Добре де, но има място и за двама ни.
— Не е там работата — каза Сам. — Искам да кажа: ако е отровна или някаква друго лошотия, дето бързо да проличи… е, по-добре аз да съм, а не вие, господарю, нали разбирате.
— Разбирам. Но мисля, Сам, че трябва да сме заедно в бедата… или в радостта. Само внимавай, ако е студена.
Водата бе хладна, но не ледена, и имаше неприятен вкус, едновременно горчив и мазен, поне така биха сметнали у дома. Тук тя им се стори над всякаква похвала, над боязън и предпазливост. Пиха до насита, а Сам напълни манерката. Освен това Фродо се почувства по-добре и двамата изминаха още няколко мили, докато разширението на пътя и първите зачатъци на някаква груба стена край него не ги предупредиха, че пак наближават оркска крепост.