— Тук ще свърнем настрани, Сам — каза Фродо. — И трябва да се упътим на изток. — Той въздъхна, гледайки дългите мрачни хълмове из равнината. — Останала ми е силица само колкото да намеря някоя дупка из ония места. А после ще трябва да си почина.
Речното корито тук беше останало малко под пътеката. Смъкнаха се до него и тръгнаха да го пресичат. За голяма изненада се натъкнаха на мрачни езерца, подхранвани от вода, която се процеждаше откъм някакъв извор в горния край на долината. В покрайнините си, под западните планини, Мордор бе умираща, но не съвсем мъртва земя. Тук упорито продължаваха да никнат и да се борят за живот груби, криви, изтерзани растения. Из долчинките на Моргай в другия край на долината потайно се вкопчваха дребни и жалки дръвчета, туфи жилава трева се бореха с камъните и съсухрен мъх пълзеше по скалите; и навсякъде се разстилаха огромните сгърчени плетеници на къпиновите храсталаци. Някои от тях имаха дълги остри тръни, други разперваха криви шипове, режещи като кинжали. Увиснали по тях сбръчкани лански листа попукваха и шумоляха в печално застиналия въздух, ала проядените от червеи пъпки току-що се разтваряха. Наоколо бръмчаха и хапеха кафеникави, сиви и черни мухи, белязани като орките с петна във формата на червено око; над къпинаците танцуваха и се люшкаха облаци гладни комари.
— Не вършат работа оркските дрехи — заяви Сам, размахвайки ръце. — Де да имах оркска кожа!
Накрая Фродо не издържа. Бяха се изкатерили по тясно полегато дере, но ги чакаше още дълъг път, преди поне да зърнат последния назъбен хребет.
— Сега трябва да отпочина, Сам, и да поспя, ако мога — каза Фродо.
Той се огледа, но сред тая пустош като че нямаше къде и животинче да се свре. В края на краищата двамата безсилно се сгушиха под прикритието на къпинака, надвиснал като килим от една ниска скала.
Приседнаха там и похапнаха криво-ляво. За да запазят скъпоценния лембас за черни дни, измъкнаха от раницата на Сам половината от онова, което им оставаше от Фарамир — малко ошав и късче сушено месо; придружиха хапките с глътка вода. Повторно се бяха напили от езерцата в долината, но ето че пак ги мъчеше люта жажда. Тежкият дъх из въздуха на Мордор пресушаваше гърлото. Всяка мисъл за вода разколебаваше дори и бодрия дух на Сам. А отвъд Моргай трябваше да прекосят страховитата равнина Горгорот.
— Поспете пръв, господин Фродо — каза той. — Пак притъмнява. Сигурно наближава краят на деня.
Фродо въздъхна и заспа още преди да чуе последните думи. Сам се пребори с умората и стисна ръката му; тъй остана да седи безмълвно, докато настана дълбока нощ. Накрая, за да не заспи, изпълзя от скривалището и се огледа. Попукване, пращене и потайни звуци огласяха околностите, но не се чуваше ни глас, ни стъпка. Далече горе в западното небе все още смътно бледнееше Ефел Дуат. И там, сред разпокъсаните облаци над мрачен планински зъбер, Сам зърна за миг да надниква бяла звезда. Както гледаше нагоре от тая запустяла страна, красотата избухна в сърцето му и надеждата се завърна. Като хладно лъскаво копие го прониза мисълта, че в крайна сметка Сянката е само дребна и мимолетна — никога нямаше да се добере до светлината и върховната красота. В Кулата песента му бе по-скоро предизвикателство, отколкото надежда; тогава мислеше за себе си. Сега за миг престана да се тревожи за съдбата си и дори за съдбата на господаря. Пропълзя назад през къпините, легна до Фродо и отхвърляйки страха, потъна в дълбок безметежен сън.
Събудиха се заедно, ръка в ръка. Сам бе доста бодър, готов за новия ден, ала Фродо въздъхна. Огнени сънища бяха изпълвали неспокойната му дрямка и събуждането не носеше утеха. Но все пак сънят не бе съвсем лишен от целебни достойнства — чувстваше се по-силен, готов да мъкне товара си още един преход. Не знаеха кое време е, нито колко са спали, но след един-два залъка и глътка вода продължиха по дерето, докато не им се изпречи стръмен сипей. Тук сетните признаци на живот бяха прекратили борбата; нито една тревичка не растеше по голите, нащърбени и безплодни камънаци на Моргайските върхове.
След дълго лутане и дирене намериха откъде да се изкатерят и с още стотина фута мъчително лазене стигнаха догоре. Озоваха се в пукнатина между два мрачни зъбера и като минаха през нея, застанаха на самия ръб на последната мордорска стена. Отвесният склон се спускаше на хиляда и петстотин фута, а долу вътрешната равнина се простираше към безжизнения здрач и чезнеше от поглед. Сега вятърът духаше откъм Запада и огромните облаци се издигаха, подгонени на изток; но все още само мътни лъчи си пробиваха път към безрадостните поля на Горгорот. Пушеци се надигаха от земята и се спотайваха из низините, широки пукнатини бълваха изпарения.