Само на двадесет крачки от скривалището на хобитите малкият орк спря.
— Уха! — изръмжа той и посочи отвъд долината към оркската крепост. — Отивам си вкъщи. Няма какво да си напрягам носа из тия камънаци. Аз казвам, че не се е запазила следа. Оставих те да водиш и изтървах миризмата. По хълма трябваше да вървим, а не из долината, казвам ти.
— Няма голяма полза от ситни сополанковци като теб, а? — отвърна едрият орк. — Мисля, че очите са по-добри от мръсните ви носове.
— И какво видя с тях? — изръмжа другият. — Мътните да те вземат! Даже не знаеш какво търсиш.
— Кой е виновен? — възрази войникът. — Не съм аз. Всичко идва от Най-горе. Първо казват, че имало елф с лъскава броня, после било някакво дребно човече като джудже, накрая стана група Урук-хайски бунтовници; а може да е всичко наведнъж.
— Ъх! — рече следотърсачът. — Загубили са присъствие на духа, това е то. А някои началници ще си загубят и кожата, чини ми се, ако е вярно каквото чух: Кулата нападната и прочие, стотици от вашите изпотрепани и пленникът избягал. Щом сте такива бойци, нищо чудно, че идват лоши вести от полесражението.
— Кой казва, че има лоши вести? — изрева войникът.
— Ъх! Кой казва, че няма?
— Приказваш като мръсен бунтовник и ако не си затваряш устата, ще те наковладя, ясно ли е?
— Добре де, добре! — рече следотърсачът. — Вече нищо няма да казвам, само ще си мисля. Но какво общо има с това онзи черен скитник? Онзи ненаситник с ципестите ръце?
— Не знам. Може би нищо. Но се обзалагам, че не за добро тършува наоколо. Да пукне дано! Тъкмо ни се изплъзна от ръцете, и дойде известие, че го искат жив — незабавно.
— Е, дано да го хванат и да му видят сметката — изръмжа следотърсачът. — Там долу той ми обърка миризмата със захвърлената ризница, дето я беше намерил, пък и беше изпотъпкал всичко наоколо, докато пристигна.
— Отърва кожата — каза войникът. — Нали не знаех, че го искат жив, та му пуснах една стрела — чистичко, от петдесет крачки право в гърба; обаче избяга.
— Уха! Изтървал си го — каза следотърсачът. — Едно, че не можеш да стреляш, второ, че бягаш бавно, и накрая викаш горките следотърсачи. Омръзна ми.
Той се помъкна назад.
— Връщай се, инак ще докладвам за теб! — кресна войникът.
— На кого? На безценния си Шаграт ли? Вече няма да е командир.
— Ще съобщя името и номера ти на Назгула — сподавено изсъска войникът. — Сега един от тях е поел командването на Кулата.
Другият спря, страх и ярост нахлуха в гласа му.
— Мръсен проклет доносник! — изписка той. — Не можеш да си свършиш работата, не можеш даже да си стоиш при своите. Бягай при гадните Кресльовци и дано да ти смъкнат кожата! Ако врагът не ги е спипал дотогава. Чух, че са очистили Първи номер, и дано да е вярно!
С копие в ръка едрият орк се хвърли подир него. Но следотърсачът отскочи зад един камък и заби стрела право в окото му. Войникът се строполи с трясък. Другият хукна из долината и изчезна.
Хобитите поседяха мълчаливо. Накрая Сам се размърда.
— Е, на това му викат чиста работа — заяви той. — Ако тая хубава дружба се разнесе из Мордор, с половината ни грижи е свършено.
— Тихо, Сам — прошепна Фродо. — Може и други да се навъртат тъдява. Очевидно се отървахме на косъм, а гонитбата по дирите ни е била по-напрегната, отколкото предполагахме. Но това е духът на Мордор, Сам; и той се е разнесъл тук из всяко кътче. Насаме орките винаги са били такива, поне тъй разказват приказките. Но не се надявай много на това. Към нас изпитват много по-силна, непресъхваща омраза. Ако тия двама ни бяха видели, щяха да прекратят караницата, докато не ни убият.
Отново настана дълго мълчание. Наруши го пак Сам, но вече шепнешком.
— Чухте ли какво споменаха за онзи ненаситник, господин Фродо? Нали ви казах, че Ам-гъл още не е мъртъв?