— Да, спомням си. И се питах откъде знаеш. Е, хайде сега! Мисля, че ще е по-добре да не мърдаме оттук, докато не се стъмни. Тъй че можеш да ми разправиш откъде знаеш и изобщо какво се е случило. Стига само да приказваш тихичко.
— Ще опитам — каза Сам, — ама като се сетя за оня Смрадльо, и кипвам, та може да се разкрещя.
Хобитите останаха да седят прикрити зад трънливия храст, а безрадостният мордорски ден бавно се преливаше в непрогледна беззвездна нощ. Сам нашепваше в ухото на Фродо най-цветистите си думи за предателското нападение на Ам-гъл, страховитата Корубана и собствените си премеждия с орките. Когато свърши, Фродо не каза нищо, само хвана ръката му и я стисна. След малко се размърда.
— Е, мисля, че пак ще трябва да вървим — каза той. — Питам се кога ли ще ни хванат наистина и всичкото бъхтене и промъкване ще иде нахалост. — Изправи се. — Тъмно е и не можем да си послужим с шишенцето на Владетелката. Пази ми го, Сам. Нямам къде да го сложа, освен да го държа в ръка, а и двете ръце ще ми трябват в тая тъмница. А Жилото ти го подарявам. Аз имам оркски кинжал, но не ми се вярва вече да замахна с него.
Трудно и опасно бе да вървят нощем из безпътицата; но бавно и с много препъване хобитите се тътреха час подир час на север по източния ръб на каменната долина. Щом мътните лъчи пропълзяха по западните възвишения, още преди зората да огрее отвъдните земи, двамата пак се укриха и поспаха на смени. Докато бодърстваше, Сам все си мислеше за храна. Най-после, когато Фродо се събуди и предложи да хапнат и да се приготвят за нов преход, той зададе въпроса, който отдавна го тревожеше:
— Да прощавате, господин Фродо, ама имате ли представа колко път ни остава?
— Не, никаква ясна представа, Сам — отвърна Фродо. — Преди да потеглим, в Ломидол ми показаха карта на Мордор, направена преди завръщането на Врага; но си я припомням съвсем смътно. Най-ясно помня, че някъде на север има място, където почти се събират разклоненията на западната и северната верига. Това трябва да е поне на двадесет левги от моста при Кулата. Може да е подходящо за пресичане. Но, разбира се, ако стигнем дотам, ще сме по-далеч от Планината, на шестдесет мили по моя преценка. Предполагам, че вече сме минали дванадесет левги след моста. Даже всичко да е наред, едва ли ще се добера до Планината за седмица. Боя се, Сам, че товарът ще натежи страхотно, и колкото повече наближавам, толкова по-бавно ще вървя.
— Точно от това се страхувах — въздъхна Сам. — Е, да не говорим за водата, но ще трябва да ядем по-малко, господин Фродо, или пък да се движим по-бързичко, поне докато сме в тая долина. Още една хапка, и ще ни остане само елфическият хляб.
— Ще се помъча да побързам, Сам — каза Фродо и дълбоко си пое дъх. — Хайде тогава! Да почнем новия преход!
Още не бе съвсем тъмно. Двамата закуцукаха напред в нощта. Изтощени, с подбити крака, те се тътреха час след час с редки и кратки почивки. При първите лъчи на мътната зора, проникнала под сенчестия балдахин, хобитите отново се укриха в черната кухина под един надвиснал камък.
Зората бавно се разгръщаше и накрая стана по-светло откогато и да било. Мощният западен вятър прогонваше пушеците на Мордор от висините. Не след дълго хобитите можеха да разгледат местността в кръг от няколко мили. С изкачването нагоре пролуката между Планините на сянката и Моргай постепенно се стесняваше и вътрешният хребет се бе превърнал в корниз по стръмния склон на Ефел Дуат; ала на изток се спускаше все тъй отвесно към Горгорот. Отпред коритото на потока свършваше сред натрошени скални тераси; от главната верига се отделяше самотен гол хребет, устремен на изток като стена. Откъм тънещата в сиви мъгли северна верига Еред Литуи насреща му се протягаше дълго разклонение; помежду им имаше тясна пролука — Карах Ангрен, Исенмаут, отвъд който лежеше дълбоката долина Удун. В тая долина отвъд Моранон бяха тунелите и подземните оръжейници, изградени от робите на Мордор за отбраната на Черната порта; и там Властелинът събираше трескаво несметни пълчища, за да посрещне щурма на западните пълководци. По издадените хребети бяха изградени кули и крепости, навсякъде пламтяха огньовете на стражата; проломът бе преграден със землен вал и дълбока траншея, над която минаваше само един мост.
На няколко мили северно, високо в ъгъла, където западният хребет се отделяше от главната верига, стърчеше древният замък Дуртанг, превърнат сега в една от оркските крепости, струпани из долината Удун. В прииждащата светлина вече се различаваше лъкатушният път, който слизаше от него, сетне само на една-две мили от скривалището на хобитите завиваше към изток и по тераса, изсечена в склона на хребета, отиваше надолу към равнината и Исенмаут.