Хобитите гледаха натам и им се струваше, че дългото пътешествие на север е било безсмислено. Равнината отдясно тънеше в мъгли и пушеци, не виждаха нито лагери, нито забързани войски, но цялата местност бе наблюдавана от крепостите на Карах Ангрен.
— В безизходица сме, Сам — каза Фродо. — Ако продължим, можем само да стигнем до оная оркска кула, но единственият път за нас е този, който слиза от нея… освен ако не решим да се върнем. Не можем нито да се катерим на запад, нито да слезем на изток.
— Значи трябва да тръгнем по пътя, господин Фродо — отвърна Сам. — Трябва да тръгнем и да си опитаме късмета, ако изобщо има късмет в Мордор. По-добре да се предадем, отколкото да се лутаме или да поемем назад. Храната няма да ни стигне. Да хукнем право напред.
— Добре, Сам — промълви Фродо. — Води ме! Докато ти остава някаква надежда. Моята свърши. Само че нямам сили да хукна, Сам. Просто ще се влача подир теб.
— Преди да се влачите, трябва ви храна и сън, господин Фродо. Хайде, погрижете се за тия благини.
Той даде на Фродо вода и допълнителна порция пътен хляб, после сгъна плаща си за възглавничка на господаря. Фродо бе прекалено уморен, за да възразява, и Сам не му каза, че е отделил за него своята дажба и последната капка вода. Когато Фродо заспа, Сам се приведе над него, вслуша се в дъха и огледа лицето му. То бе прорязано от бръчки, изтъняло, ала в съня изглеждаше доволно и спокойно.
— Е, това е, господарю! — промълви Сам. — Налага се да ви оставя за малко и да се надявам на късмета си. Трябва да намерим вода, инак няма да стигнем далеч.
Той се промъкна настрани и като заподскача от камък на камък с необичайна за хобит предпазливост, слезе до сухото корито, сетне се изкачи покрай него на север, докато не достигна скалните тераси, където без съмнение някога изворът бе хвърлял струите си в малък водопад. Сега всичко наоколо изглеждаше пресъхнало и безмълвно; ала изтласквайки отчаянието, Сам приклекна, ослуша се и за радост долови звън на вода. Като се изкатери още няколко крачки, откри тънка струйка, която извираше от склона и запълваше локвичка сред скалата, сетне изтичаше от нея и чезнеше под голите камъни.
Сам опита водата и реши, че е добра. После се напи до насита, напълни манерката и се приготви да тръгва обратно. В този миг зърна някаква черна фигура или сянка да се мярка сред скалите недалеч от скривалището на Фродо. Стиснал зъби, за да не изкрещи, той се хвърли надолу и заскача от камък на камък. Съществото бе предпазливо, едва се забелязваше, но Сам не се съмняваше кого е видял — жадуваше да го докопа за гърлото. Ала пришълецът го чу и бързо се оттегли. Сам като че го зърна за последен път да наднича над ръба на източната пропаст, преди да се стрелне надолу и да изчезне.
— Е, късметът не ме е изоставил — промърмори Сам, — ама без малко да стане лошото. Не ни ли стигат хиляди орки, та и тоя вонящ негодник е дошъл да души наоколо? Ех, защо не са го застреляли!
Той седна до Фродо, без да го събужда; ала сам не посмя да заспи. Накрая, когато усети клепките си да натежават и разбра, че няма да издържи борбата със съня, внимателно събуди Фродо.
— Боя се, че онзи Ам-гъл пак се навърта край нас, господин Фродо — каза той. — Или поне някой досущ като него. Бях отишъл да търся вода и на връщане го засякох да души наоколо. Струва ми се, че не е безопасно да спим и двамата, а пък да ме прощавате, ама вече очите ми се затварят.
— Жив да си ми, Сам! — възкликна Фродо. — Лягай, сега е твой ред! Но по-добре Ам-гъл, отколкото орките. Той във всеки случай няма да ни издаде… стига да не го хванат.
— Но и без тях е способен на кражби и убийства — изръмжа Сам. — Отваряйте си очите на четири, господин Фродо! Манерката е пълна. Напийте се. Преди тръгване можем пак да я напълним.
И с тия думи Сам се унесе в дълбок сън.
Когато се събуди, денят гаснеше. Фродо седеше облегнат на скалата, но бе задрямал. Манерката беше празна. Ам-гъл не се мяркаше никакъв.
Отново тегнеше мордорски мрак и стражевите огньове по възвишенията горяха със свирепи червени пламъци, когато хобитите поеха по най-опасния преход от пътешествието си. Първо минаха до изворчето, после предпазливо се изкатериха до пътя там, където завиваше на изток, за да стигне след двадесет мили до Исенмаут. Не беше широк, не го ограждаше нито стена, нито парапет и колкото по-напред отиваше, толкова по-дълбока ставаше пропастта край него. Хобитите не чуха някой да се задава и след като се послушаха още малко, забързаха на изток.